История на вечността (Есета и разкази)

Никоя от различните вечности, които хората са планирали — на номинализма, на Ириней, на Платон, — не е механично прибавяне на миналото, настоящето и бъдещето. Това е нещо по-просто и по-магическо: то е едновременността на тези времена. Обикновеният език и онзи учудващ речник, чието всяко ново издание ни кара да съжаляваме за предишното, изглежда не го знаят, но така са я мислили метафизиците. Предметите на душата са последователни, сега Сократ, а после един кон — чета в пета книга на Енеидата, — винаги едно изолирано нещо, което се зачева, и хиляди, които се губят; но Божественият ум обхваща заедно всички неща. Миналото е в своето настояще, също както и бъдещето. Нищо не протича в този свят, в който съществуват всички неща, неподвижни в щастливостта на своето положение.

Преминавам към разглеждане на тази вечност, от която са, произтекли последващите. Истина е, че Платон не я открива, — в една специална книга говори за „древните и свещени философи“, които са предшествали последната, — но разширява и блестящо обобщава всичко, каквото са си въобразявали предишните. Дойсен го сравнява със залеза: страстна и последна светлина. Всички гръцки схващания за вечност се сливат в неговите книги, било отхвърляни, било трагично украсени. Затова го карам да предхожда Ириней, повеляващ втората вечност: увенчана от три различни, ала заплетени лица.

Казва Плотин със забележим плам: Всяко нещо в интелигибилното небе е също небе и там земята е небе, както небе са и животните, растенията, мъжете и морето. Имат за зрелище зрелището на един свят, който още не е породен. Всеки се оглежда в другите. Няма нищо в този свят, което да не е прозрачно. Нищо не е непроницаемо. Нищо не е мътно и светлината среща светлина. Всички са навсякъде и всичко е всичко. Всяко нещо е всички неща. Слънцето е всички звезди и всяка звезда е всички звезди и слънцето. Никой не върви там като по чужда земя. Тази единодушна вселена, този апотеоз на уподобяването и на размяната все още не е вечността; това е едно погранично небе, неосвободено изцяло от числеността и от пространството. Към съзерцанието на вечността, към света на вселенските облици иска да призове това място от пета книга: Нека хората, които очарова този свят — неговата способност, неговата красота, редът на неговото постоянно движение, боговете, изявени или невидими, които го обхождат, демоните, дърветата и животните, — въздигат мисълта до тази действителност, на която всичко това е копие. Ще видят там облиците не с взета в заем вечност, а вечни и ще видят също своя водач, чистия Ум, и недостижимата Мъдрост, и истинската възраст на Хронос, чието име е Целостта. Всички безсмъртни неща са в него, всеки интелект, всеки бог и всяка душа. Всички места са му настоящи, къде ще иде? Той е в щастието, защо да опитва пренасяне и превратности? Не му е липсвало отначало това състояние и го е спечелил после. В една-единствена вечност нещата са негови: тази вечност, на която времето подражава, въртейки се около душата, винаги беглец от едно минало, винаги алчен за едно бъдеще.