Пробуждане

— Направих кафе — каза той, без да вдига поглед от вестника.

— Благодаря.

Люк си наля една чаша.

— Голям длъжник съм ти — продължи Антъни, сваляйки вестника. — Спаси кожата на Били.

— И ти би направил същото за мен. — Люк сръбна от кафето и се почувства по-добре. — Май ни се размина. Някой да ти е казвал нещо тази сутрин?

— Нито дума.

— Били е чудесна мацка — каза Люк.

Знаеше, че е опасно да говори за нея, но не можа да се сдържи.

— Нали е велика? — поде веднага Антъни и Люк с неудоволствие долови гордостта в гласа му. — Непрекъснато съм се питал: „Защо това момиче не излиза с мен?“. Но никога не съм мислел, че ще стане. Не знам защо. Може би защото е толкова спретната и хубава. И когато я чух да казва да, не можах да повярвам на ушите си. Помислих си дали да не я помоля да ми го напише.

Преувеличението бе любим похват на Антъни, когато искаше да се покаже забавен, и Люк се насили да се усмихне, но вътрешно се ужаси. Да отмъкнеш нечия приятелка си беше постъпка, достойна за презрение при каквито и да било обстоятелства, но фактът, че Антъни явно бе затънал до шия по Били, влошаваше още повече ситуацията.

Люк изстена и Антъни стреснато запита:

— Какво има?

Люк реши да му каже поне половината от истината.

— Вече не обичам Елспет. Мисля, че трябва да приключим.

Антъни го изгледа втрещено и след малко каза:

— Лошо. Такава двойка…

— Чувствам се като мръсник.