Пеещата галерия

— Знаете ли какво е имал предвид?

Алингам стисна устни.

— Не, братко, не знам. Но ако разбера, ще ви кажа. А сега — сбогом.

След тези думи търговецът продължи надолу по дървеното стълбище, а Ателстан прекоси галерията и се качи на тавана. Когато отвори вратата, му се прииска да си беше взел свещ. В помещението беше тъмно и влажно. Монахът потръпна. Наоколо сякаш витаеше някакво ужасно зло. Възможно ли беше църковните отци да са били прави, твърдейки, че душите на самоубийците остават завинаги на мястото, където са умрели притежателите им? Дали душата на Брамптън не се рееше наоколо, осъдена да се скита между рая и ада за вечни времена?

Ателстан прекрачи прага и се огледа. Зловещите останки бяха махнати от масата, а подът беше пометен. Изобщо помещението изглеждаше доста по-чисто и подредено от предния ден. Сега обаче се питаше какво тук му бе направило впечатление миналия път, а впоследствие се беше размърдало в паметта му? Какво не беше на мястото си? Монахът се облегна на стената, отчаяно опитвайки се да си подреди мислите, но споменът все му се изплъзваше. Той въздъхна, огледа се още веднъж и тръгна да се връща, за да се присъедини към сър Джон.

Коронерът нервно пристъпваше от крак на крак, като гледаше да стои по-близо до стената на къщата и по-далеч от тълпата, която вече изпълваше Чийпсайд. Когато видя помощника си, той побърза да го придърпа по-близо до себе си.

— Лъжат, нали, братко? Нещо не е както трябва, но какво?

— Не знам, сър Джон, но за поведението им може да има много логични обяснения. Например нещо може да не е наред, но те да не го осъзнават. Възможно е и нещо да не е наред и само един или двама да знаят истината. И последно — нещо може да не е наред, но това да е известно единствено на някого извън къщата.

— Като например на кого?

Ателстан се огледа наоколо и сниши глас.

— Като например на милорд Гонт или дори на съдия Фортескю. В крайна сметка съдията вече ни излъга, като ни каза, че си е тръгнал от къщата на Спрингал, когато са забили вечерните камбани. Сър Ричард твърди, че това е станало доста по-късно.

Сър Джон потри бузата си.

— Да, около съдия Фортескю действително има нещо нередно. Дори не знаем каква причина е имал да присъства на онова тържество. Защо му е било да вечеря заедно с някакъв си лондонски търговец, а? — коронерът злобно се ухили, захапвайки долната си устна със здравите си бели зъби. — Нямам търпение да задам същия въпрос и на самия съдия, но сега е време да се подкрепим. А, за малко да забравя! — Кранстън се усмихна и се потупа по кесията. — Взех стъкленицата с отрова, която се предполага, че е използвал Брамптън — той вдигна показалец и се почука от едната страна на носа13. — Имам една идея, но ще ти я кажа после. В момента имам нужда от питие!