Тайният кръстоносен поход
- Автор: Боуден Оливер
- Серия: Орденът на асасините (Assassin's Creed) #3
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Ера
- ISBN: 978–954–389–190–0
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Тайният кръстоносен поход». Краткое содержание книги:
Бащата на Марко Поло — Николо, най-накрая разкрива тайната, която е пазил цял живот — историята на Алтаир, един от най-впечатляващите членове на Братството на асасините.
Той винаги се е подчинявал на правилата на Братството. Но в един ден нарушава трите най-важни сред тях и статутът му на Върховен учител е отнет. За да го заслужи отново, Алтаир се отправя на непосилна мисия. Тя го отвежда в Светите земи и го изправя срещу деветима свирепи врагове. Най-коварният от тях е Робер дьо Сабле — водачът на тамплиерите. Докато опитва да докаже всеотдайността си, Алтаир разбира истинската същност на Ордена на асасините.
В „Тайният кръстоносен поход“ историята на Алтаир е разказана за пръв път. История, белязана от дългата борба срещу заговора на тамплиерите, трагедията на едно семейство и жестокото предателство на стар приятел.
Разказ за едно пътуване, което ще промени хода на историята…
Ричард Лъвското сърце беше възседнал великолепен жребец, украсен с неговите отличителни цветове, изпънал рамене назад, вирнал високо брадичка. Лицето му беше обветрено, сякаш носеше отпечатък от всяка битка, всяка пустиня, която бяха пресекли, а очите му, макар и уморени, блестяха. Беше обграден от охрана, също на коне, а до него крачеше друг мъж, който от шепота на тълпата Алтаир разбра, че е Уилям дьо Монферат. Оказа се по-възрастен от краля, не беше нито толкова внушителен, нямаше го и властното излъчване, но се движеше с лекота; Алтаир прецени, че е умел с меча. От него се излъчваше недоволство, докато вървеше до краля си — дребно човече, скрито в сянката на великия мъж. Кралят не обръщаше никакво внимание на тълпата. Беше потънал в собствените си мисли.
— … три хиляди души, Уилям — говореше кралят, достатъчно високо, та всички на пазара да чуят. — Беше ми казано, че ще ни бъдат пленници и ще ги използваме при нужда, за да ги разменяме за наши пленници.
— Сарацините нямаше да спазят уговорката — отвърна Дьо Монферат. — Знаете го. Направих ви услуга.
Лъвското сърце изрева:
— Да, бе! Голяма услуга, няма що! Сега враговете ни ще имат коз в ръцете. Да не говорим, че ще се бият с по-голямо ожесточение.
Спряха.
— Добре познавам врага — отвърна Дьо Монферат. — Не само че няма да проявят повече смелост, ами ще бъдат завладени от страх.
Ричард го погледна с омраза и презрение.
— Я ми кажи, ти откъде знаеш какви са намеренията на врага? Нали заряза бойното поле, за да си играеш на политика.
Другият преглътна.
— Постъпих както беше редно и справедливо.
— Ти положи клетва да служиш на господ по най-добрия начин, Уилям. Само че тук изобщо не е така. Пред мен е мъж, който потъпква всичко.
Личеше, че на Дьо Монферат не му е приятно. Разпери ръка, сякаш, за да напомни на краля, че поданиците им са наблизо и чуват всяка дума, и продължи:
— Думите ви са крайно несправедливи, господарю мой. Надявах се да съм спечелил доверието ви.
— Ти си регент на Акра, Уилям. Твое задължение е да управляваш от мое име. Колко повече доверие искаш? Да не би да ламтиш за короната ми?
— Вие просто не ме разбрахте — отвърна Монферат. Тъй като не искаше да бъде унизен пред тълпата, той добави: — Но това е нещо обичайно…
Ричард побесня:
— Колкото и да ми се иска да си пропилея деня в празни приказки с теб, ме чака война. Този разговор остава за друг път.
— Не искам да ви бавя — отвърна любезно Монферат, — Ваше величество.
Ричард хвърли последен злобен поглед към Дьо Монферат, за да напомни на устатия си поданик на чия глава е короната, и пое напред, следван от хората си.
Хората започнаха да се изправя и Дьо Монферат се обърна да каже нещо на един от стражите. Алтаир се напрегна, за да чуе.
— За съжаление в Новия свят няма да има място за хора като него. Съобщи, че искам да говоря с войската. Трябва да сме напълно сигурни, че всеки знае ролята си. Предупреди ги, че всяка проява на небрежност ще бъде сурово наказвана. И още нещо. Днес не съм в настроение да ми се противоречи. — След това се обърна към хората си: — След мен.
Неочаквано множеството се люшна към крепостта — не само хората на Дьо Монферат, ами и търговците, които се надяваха да си намерят клиенти вътре. Алтаир се присламчи към тях, прикри се зад торбите им от зебло и премина портите, преди стражите да се намесят и да ги затръшнат. Сърдитите войници ги изблъскаха към един от вътрешните дворове, вероятно за да изложат там стоката си. Алтаир обаче забеляза, че Дьо Монферат се отправя покрай външната стена на замъка към вътрешната сграда. Приведе се от едната страна и се пъхна в пукнатина между стената и вътрешната сграда, притаи дъх в очакване да чуе вика на някой бдителен страж, който го е забелязал да се промъква. Вик така и не прозвуча. Той вдигна очи и се зарадва, когато видя скоби по стената на сградата. Започна да се катери.
Лъконосец.
Естествено.
Толкова се зарадва, че се измъкна от стражите долу, че забрави да се огледа нагоре. Погледна отново към ръба на покрива и зачака мъжът да застане с гръб. Искаше да застане в средата на покрива. Не можеше да си позволи войникът да падне в крепостта и да вдигне врява. Когато стражът стигна на желаното място, Алтаир се задейства, камата изскочи от ръката му, проблесна на слънцето и се заби в гърба на нищо неподозиращия страж. Човекът изпъшка и падна, за щастие не полетя надолу и асасинът бързо го изтегли на покрива, сниши се и премина, без да изпуска втория стрелец в другия край на двора.