Петата жена

Остави мислите си да блуждаят. Дали не му се е случило нещо по пътя за Копенхаген? Възможно ли е да е паднал във водата от някой ферибот? В такъв случай куфарът би останал. Извади една от картичките за цветя, които бяха в джоба му. На една от тях беше записал телефонния номер в цветарницата. Отиде в кухнята и се обади. През прозореца виждаше високата силажна сграда в пристанището на Юстад. В далечината един от фериботите, които пътуваха до Полша, напускаше пристанището покрай каменния вълнолом. Ваня Андершон вдигна отсреща.

— Още съм в апартамента — рече той. — Имам два въпроса. Той спомена ли как ще пътува до Копенхаген?

Тя отговори бързо и уверено.

— Той винаги пътуваше през Лимхамн и Драгьор.

Е, поне това се знае.

— Имам още един въпрос — продължи. — Знаете ли колко куфара е имал?

— Не — отговори тя. — Как бих могла да знам?

Валандер разбра, че трябва да зададе въпроса по друг начин.

— Как изглеждаше куфарът му? — почуди се той. — Може би все някога сте го виждали?

— Рядко носеше много багаж — отвърна тя. — Владееше изкуството да пътува. Имаше чанта с дръжка за през рамото и по-голям куфар с колелца.

— Какъв беше на цвят? — попита Валандер.

— Черен.

— Сигурна ли сте?

— Да — потвърди тя, — сигурна съм. — Няколко пъти съм го посрещала от пътуванията му. На железопътната гара или на „Стуруп“. Йоста не изхвърляше нищо нахалост. Ако му се е наложило да си купи нов куфар, щях да знам. Със сигурност щеше да се оплаче колко е скъп. Понякога може да е много стиснат.