Град на стълби

Къщата на Вотров е един от най-модерните домове в цял Баликов, макар на пръв поглед да не ѝ личи — тя е масивна, тежка, лишена от изящество сграда от тъмносив камък с наглед крехки колони. Миниатюрни прозорци се редят по издутите ѝ стени като дупчици, в някои от тях прозират тънките пламъчета на свещи. На южната ѝ стена, на завет от преобладаващите северни ветрове, има големи зеещи балкони, всеки следващ по-тесен от долния, като тази странна подредба завършва с миниатюрна тераска на върха, която прилича на свраче гнездо. В очите на Шара, която е израснала сред изящните и изчистени дървени здания на Сейпур, тази къща е примитивна, дивашка, не прилича на дом, а на гигантска грозна брадавица. Ала за Баликов къщата е доста нова и за разлика от домовете на повечето стари семейства, конструкцията ѝ е съобразена с ветровития и студен климат. Който, да не забравяме, е едно сравнително ново явление.

„За тези хора признанието, че нещата са се променили, е равносилно на смърт“ — мисли си Шара, докато колата наближава къщата.

Стомахът ѝ е свит. Нима той наистина е там, в къщата? Вижда къщата му за пръв път и мисълта, че е истинска и че той има живот извън връзката си с нея, я смущава по странен начин.

„Млъкнете“ — казва тя на тихите гласове в главата си, но това само налива масло в огъня и те стават по-напористи.

Дълга колона от автомобили и карети се движи пълзешком към централния вход на имението Вотров. Шара гледа как богатите и изтъкнати граждани на Баликов излизат от превозните си средства, вдигнали яки срещу мразовития вятър, и бързат да влязат на топло. След почти половин час Питри, с много сумтене, цъкане и примижаване, вкарва колата им през портите на имението и спира пред вратите на къщата.

Лакеят я посреща с поглед студен като нощния вятър. Тя му подава официалната си покана. Той я взема, кимва отсечено и вместо да ѝ задържи вратата, само махва навътре с ръка. Носи бели ръкавици.

Амортисьорите на колата надават жален вой, когато Зигруд слиза. Застава на най-долното стъпало. Лакеят трепва едва доловимо, покланя се ниско на Шара и ѝ отваря вратата.

Тя прекрачва границата. „На колко приеми съм била в живота си — мисли си, — в компанията на военачалници, генерали и горделиви убийци! Ала от този прием ме е страх неизмеримо повече.“

В ярък контраст с външния си вид, отвътре къщата е шеметно пищна — стотици лампи обточват преддверието, стъклата им са източени в горния край и оцветени, за да придадат златист оттенък на трепкащите светлинки; изумителен кристален полилей виси от кръглия таван като грейнал сталактит, а в средата на помещението огън пламти в две гигантски камини, между тях — спирална стълба, която се извисява към горните етажи.