Ветровещ

ЕДИНАЙСЕТ

— Не сега — сопна се Вивия на осемхилядния прислужник, който я настигна, откакто се беше завърнала в замъка. Беше потна, гладна и закъсняваше. Но набръчкания градинар това не го интересуваше, докато подтичваше зад нея през кралските паркове.

— Но, Ваше Височество, бурята обрули половината от сливите, преди да са узрели…

— Мислиш ли, че ме е грижа за сливите ти?

Нея я беше грижа, но за подобни разговори си имаше протокол. Освен това неизбежното неодобрение за закъснението й на краля регент й действаше по-стимулиращо от градинаря. Затова Вивия го измери с най-противния си нихарски поглед и додаде:

— Не сега.

Мъжът схвана намека и накрая изчезна сред сенките на споменатите сливови дръвчета, които действително имаха окаян вид. Както всичко в Нубревна.

Вивия се беше забавила при бента. О, за нула време беше прекосила с лодката си северния воден мост на Стефин-Екарт и древната язовирна стена заедно с пролуката в средата й бързо беше изплувала на фона на гаснещото небе. Нагоре, нагоре по шлюзовете, докато накрая стигна водите горе. Там беше топнала пръстите на краката си в ледената вода, протягайки силата си във всички посоки, докато почувства всяка капчица, навлязла в контролираните от вещерската магия отливни тръби. Всичко беше наред. Цепнатината все още беше само на повърхността на камъните.

После се бе завърнала в Ловац, където попадна в задръстването от корабите, превозващи нубревненците към града, и това й бе изгубило всичкото време. Слънцето преваляше, когато навлезе в Северния пристан, и почти се бе скрило зад Сирмайските планини, преди да успее да стигне земите на двореца на върха на Хълма на кралицата и да влезе в двора, обграден от всички страни от кралските покои.

Лакеят трябваше да разтърси три пъти счупеното резе на главната порта, преди да я отвори, а пантите изкряскаха като врани на бойно поле.

Когато влезе в преддверието, Вивия съвсем буквално налетя на най-младия паж на баща си. Прислужник осем хиляди и едно.

— Ваше Височество — изписука момчето. — Кралят регент е готов да ви приеме.

Носът му се разшава и от това рехавите му мустачки затрепериха. Най-сетне стана ясно защо другите пажове го наричаха Плъха. Вивия винаги беше мислила, че е заради името му — Райът[3].

— Готова съм — рече тя сковано и изтупа униформата си.

Плъха я поведе. Стъпките им отекнаха в дъбовите стени по коридора. Нямаше ги вече килимите, за да поглъщат вървежа, нямаше ги гоблените, за да заглушават тропота на краката. Преди дванайсет години Серафин беше свалил цялата украса, която му напомняше за Жана, и я бе захвърлил в хранилищата под двореца, където тя бе гнила, а истинските плъхове гуляеха с рисуваните лица на отдавна забравени крале.

Преди две години Вивия продаде всички картини. Една по една и по не съвсем законни канали. Далмотските гилдмайстори се надпреварваха да продават тайно зърно и продукти, щом на масата стоеше истинско нубревненско изкуство.

Когато Вивия най-сетне стигна до бащиното си крило, откри неизбежния мрак. От болестта очите на Серафин бяха станали чувствителни към светлината и сега той живееше в свят на сенки. Плъха изприпка напред, за да отвори вратата и да обяви пристигането й.