Принцът на Глупците
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Принцът на Глупците». Краткое содержание книги:
— Е, предполагам, че има такова. — Не ми харесваше наглостта на този мъж. А ромът му миришеше на веществото, което билкарите втриват в измръзналите крайници. Сега, когато вече имах стол под задника, палатка около себе си и името и положението ми бяха разпознати, започнах да се чувствам малко повече като старото си „аз“. Отпих от рома му и го проклех за него. — Само че нямам никаква представа как работи. — Идеята, че баба ми може да страда от някакви слабости на плътта, ми изгледаше чужда. Тя беше издялана от първичен камък и щеше да надживее всички ни. Така казваше татко.
— Ами по-големите ви братя, Мартус, нали така, и Дарин? Мартус трябва да наближава двайсет и седем? Да, след две седмици?
— Ъъъ. — Проклет да съм, ако знаех рождените им дни. — Те са добре. Разбира се, на Мартус му липсва кавалерията, но поне получи скапания шанс да бъде в нея.
— Разбира се, разбира се. — Ръцете на Тапрут не мирясваха и за секунда, пърхаха във въздуха, като че ли ловяха от него късчета информация.
— Ами дядо ви Гариус? Той никога не се е радвал на добро здраве.
— Гариус ли? — Никой не знаеше за стареца. Дори аз самият не знаех, че ми е роднина, през първите няколко години, след като започнах да му ходя на гости в кулата. Влизах и излизах през прозореца, за да не ме види никой. Именно дядо Гариус ми бе дал медальона с портрета на мама. Сигурно съм бил на пет или шест годинки. Да, беше скоро след като Мълчаливата сестра ме докосна. Тогава я наричах жената със сляпото око. От нея получих лепсия. Цял месец пристъпи и треперене. Открих дядо Гариус случайно, като бях малък — вмъкнах се в стаята, преди да забележа, че не е празна. Той ме уплаши, сгърбен на леглото си, изкривен по начини, по които човек не бива да се изкривява. Не изглеждаше зъл, просто неправилен. Страх ме беше да не се заразя, това е светата истина. И той го знаеше. Гариус умееше да разгадава мислите на хората, дори и на малките момченца.
— Така съм роден — каза ми той. Не нелюбезно, макар да го зяпах като някакво проклятие. Черепът му се издуваше, сякаш пълен до пръсване, деформиран като картоф.
Лежеше леко повдигнат върху възглавниците, а на масичката до леглото му имаше кана и бокал, осветени от прашната слънчева светлина. Никой не идваше при него в тази висока кула, само една болногледачка, която да го мие, и понякога едно малко момче, което се вмъкваше през прозореца.
— Роден съм пречупен. — Всяко изречение беше изпъшквано между вдишванията. — Имах близначка и когато сме се родили, се наложило да ни отрежат един от друг. Момче и момиче, първите сиамски близнаци от различен пол, така казват. Разделили ни. Само че не сме се разделили поравно. И аз получих… това. — Той вдигна уродливата си ръка така, сякаш движението беше някакъв херкулесов подвиг.
Протегна се от чаршафите си — гробна плащаница, за това ме караха да си мисля тези чаршафи, — протегна се и ми даде медальона, доста евтина вещ, само че с портрета на майка ми вътре, толкова изящен и реален, че човек би се заклел, че тя го гледа.
— Гариус — съгласи се Тапрут, нарушавайки тишината, която не бях забелязал.
Отърсих се от спомена.
— Достатъчно добре е. — „Не ти влиза в скапаната работа“, искаше ми се да кажа, само че когато си далеч от дома и победен от църковна мишка, е хубаво да обуздаваш гордостта си. Всъщност Гариус беше единственият от онази пасмина, за когото намирах време. Не можеше да излиза от стаята си. Не и ако някой не го носи. Затова му ходех на гости. Това вероятно е единственото задължение, което някога съм спазвал. — Достатъчно добре.
— Хубаво, хубаво. — Тапрут кършеше ръце, бледо боричкане на твърде дълги пръсти, докато изстискваше от себе си това одобрение. — А как е Северът, хаулдр Снагасон?
— Студен и твърде далеч оттук. — Снори остави празната си чаша и облиза зъби.
— Ами Уулискинд? Още ли е така хубав? Червени кози за мляко по склоновете на Скраа, черни за вълна по билата на Нфлр?
Снори присви очи срещу него. Може би се чудеше дали Тапрут не чете мислите му.
— Ти… ходил ли си в Уулискинд? Ундоретите биха запомнили един цирк, и все пак аз до днес не бях чувал за слом. А, сега като го казах, се сетих. Трябва да видя този звяр.
Тапрут се усмихна лекичко — равни зъби зад тесни устни. Напълни отново чашите ни.
— Моите извинения, но виждате ме какъв съм. Човъркам. Разпитвам. Поглъщам жадно разказите на пътниците. Съхранявам всяка трошица информация. — Почука се по челото. — Ей тука. Глей само!
Снори взе поставената пред него чашка със здравата си ръка.