![Вещиците: Полунощ [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/1/5/veshchicite-polunoshch-bg-download.jpg)
Электронная книга - «Вещиците: Полунощ [bg]». Краткое содержание книги:
— Открила си мъртвец, увит в чергата.
— Какво, за бога, става в тази къща! — изпъшка Роуан. — Всички ли сте луди?
Колко студена и овладяна изглеждаше старицата, някак напълно чужда. Тя посочи към отворения асансьор.
— Ела с мен — каза тя. — Тук вече няма какво да се види, нито пък какво да се каже…
— О, не, има много за казване — отвърна Роуан. — Ти разказа ли на майка ми всичко това? Показа ли й тези ужасни буркани и кукли?
— Не аз я подлудих, ако това имаш предвид.
— Мисля, че всеки израснал в тази къща, ще полудее.
— И аз така мисля. Затова те изпратих надалече. Сега ела.
— Кажи ми какво стана с майка ми.
Тя пристъпи след Карлота в прашната малка кабинка и затвори гневно вратата и решетката. Докато се спускаха, се обърна и се втренчи в профила на старицата. Стара, да, много стара. Кожата й бе жълта като пергамент, вратът й беше съвсем тънък и крехък, вените изпъкваха. Да, беше съвсем крехка.
— Какво стана с майка ми? — повтори Роуан и се втренчи в пода, не смееше да погледне Карлота. — Не ми казвай как той я е докосвал в съня й, кажи ми какво се случи, какво се случи наистина!
Асансьорът спря с поклащане. Карлота отвори решетката, бутна вратата и тръгна по коридора.
Роуан затвори след нея и светлината от самотната крушка отмря, сякаш никога не бе съществувала. Беше тъмно и хладно, от отворената предна врата ухаеше на дъжд. Нощта блещукаше, огласяна от песента на щурците.
— Кажи какво стана — повтори Роуан, по-тихо и по-горчиво.
Тръгнаха през дългия преден салон, старицата водеше. Подпираше се на бастуна си, леко наклонена наляво. Роуан вървеше търпеливо след нея.
Бледата светлина на свещта бавно запълзя през стаята, като я осветяваше смътно чак до тавана. Дори и в този запуснат вид помещението беше красиво. Мраморните камини и високите огледала над тях искряха зловещо в сенките. Всички прозорци стигаха чак до пода. На срещуположните стени имаше огледала. Роуан видя как полилеите се отразяват в тях до безкрайност. Малката й фигурка също се виждаше, повторена безброй пъти, докато накрая не се стапяше в тъмнината.
— Да — каза старицата. — Завладяваща илюзия. Дарси Монахан ги е купил за Катерин. Дарси Монахан се е опитал да я откъсне от злото, но умрял в тази къща от жълта треска. Катерин плака за него до края на живота си. Но огледалата са още тук, ето, тук на стените, и над камините, където ги е сложил Дарси.
Тя въздъхна и отново скръсти ръце върху извивката на бастуна си.
— Всички ние… през времето… сме били отразявани от тези огледала. И сега ти се виждаш в тях, хваната в същата рамка.
Роуан не отговори. Изведнъж я обзе тъга, прииска й се да види тази стая на слънчева светлина, да разгледа украсите по камините, дългите копринени драперии, гипсовите орнаменти по високия таван.
Старата жена тръгна към по-близкия от двата странични прозореца.
— Моля те, вдигни го. Плъзга се нагоре. Ти си силна. — Взе свещта от Роуан и я сложи на малката масичка до камината.
Роуан отключи прозореца и после вдигна тежкото стъкло почти на нивото на главата си.
Отвън се виждаше закрита с мрежа веранда. Въздухът бе топъл и изпълнен с аромат на дъжд. Роуан с благодарност остави свежестта да целуне ръцете и лицето й. После се отмести, защото старицата мина покрай нея и излезе навън.
Пламъчето на свещта започна да се бори с течението, но накрая бе победено. Роуан пристъпи навън в тъмнина и отново я обля силният, омайващо сладък аромат на бриза.
— Това е нощният жасмин — каза старицата. Перилата на верандата бяха обрасли с растения, филизите танцуваха на вятъра, мъничките листа пърхаха по мрежата като пеперуди. Цветята блещукаха в тъмното — бели, деликатни и красиви.
— Ето тук седеше майка ти ден след ден — каза Карлота. — А там, на онези плочи, умря нейната майка. Падна от прозореца в стаята на Жулиен. Аз я принудих да го направи. Мисля, че щях да я бутна със собствените си ръце, ако не беше скочила. Издрах й очите, както издрах и очите на Жулиен.
Замълча. Гледаше през ръждясалата мрежа към нощта и вероятно към високите върхове на дърветата, които се открояваха на фона на небето. Студената светлина на уличната лампа озаряваше предната част на градината и избуялата трева. Огряваше дори високата облегалка на белия люлеещ се стол.
Нощта се стори на Роуан враждебна и дори зловеща. Тази къща беше кошмарно, отвратително място, погълнато от злото. Какво ли беше да живееш и умреш тук, да прекараш целия си живот в тези печални стаи, да умреш в онази мръсотия горе. Беше невъобразимо. Ужасът се надигна като нещо черно и плътно в нея, заплашващо да спре дъха й. Нямаше думи да опише как се чувства. Нямаше думи да опише омразата към тази старица, която се трупаше в нея.