За спасяването на света
- Автор: Чолаков Янчо, Дилов Любен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Фондация „Човешката библиотека“, Дружество на българските фантасти „Тера Фантазия“, Списание „Тера фантастика“
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «За спасяването на света». Краткое содержание книги:
В спасяването на света ръка си подават писатели със статус на съвременни класици – като Величка Настрадинова, Агоп Мелконян, Светослав Славчев, Любен Дилов; утвърдени имена – като Николай Теллалов, Йоан Владимир, Петър Кърджилов, Любомир П. Николов, Янчо Чолаков, Атанас П. Славов, Александър Карапанчев, Велко Милоев, Красимир Георгиев, Елена Павлова, Георги Малинов; и млади (но вече впечатляващи) творци – Димитър Риков, Красимира Стоева, Геновева Детелинова, Саша Александрова, Калоян Захариев. „Спасяване“ и „свят“ присъстват буквално и метафорично, сериозно и с намигване…
Голяма част от текстовете са награждавани в България и издавани по света.
– Право е, бабо Злато. Баща ми като го търси или хабер като му праща, все със слугата му говори. Един такъв начумерен и неразговорлив, думите с ченгел от устата му да вадиш: „Няма го – дума – ще дойде за сватбата с дарове“. За мене питал. Все тая.
Баба Злата изсумтя и я дръпна за ръкава.
– Туй, дето ще ти го река сега, не е за пред хорските уши, нито за посред сокаците приказка, ела с мене вкъщи.
Дила тръгна със знахарката, като я подпираше от едната страна, защото старата жена вече цяла седмица куцаше с десния крак и придвижването ù беше трудно. Скоро стигнаха до малкия дом и там, сред полумрака и миризливите билки, накичени по стените, Дила получи отговор на въпросите, които я измъчваха толкова време.
– Нали все разправяш, че ти мирише на чуждо тоз твоят годеник, омразният? И аз, пуста глава дърта, да не се сетя толкоз време! Кога ти разправях, па и на Камен, за змейския бой в небесата, не разумях защо се води над Гораздовия връх. Сетне ми дойде наум, че само тъй се е привиждало. Щото змейовете рат са водили, ама не над Гораздовия, ами над Кутлов връх, дето е змеевото царство, само че оная нощ Гораздовият издигаше снагата си толкоз нависоко, че бе закрил Кутловия, а аз простата, щото недовиждам, и не го разбрах. Ама снощи се сетих. И знаеш ли що сторих? Проследих дирята от нишката и знаеш ли къде води?
Дила сбърчи подозрително вежди:
– У Златановата къща?
– Точно тъй, значи и ти си го усещала! И сетне на гости му ходих – ухили се старицата и оцелелите ù зъби се мярнаха. – Похлопах на портата му нощеска и без да чакам, влязох. И там, Дило, видях твоя жених сгърчен и съскащ и го познах. Вече се беше престорил, ама не беше се още съвзел, щото утре чак е четиридесетият ден и трябва още да полежи, да почака, че онзи слуга, облещеният, има още с мляко да го пои.
– Змей? – продумаха устните на Дила, ала глас не се чу.
– Змей бил е, ама предал е той своите, ако мене питаш. Предател е станал и онази нощ са се били над змейското царство над Кутлов връх. Тогаз ще да е паднал люто ранен.
– Преди четиресе дена?! – извика Дила. – Тогаз, като беше първият вълчи вой! Кога кака Стана и бате Дамян Кривото затри!
– Да. Тогава – рече старата и за миг бръчките по лицето ù задълбаха навътре. Но след малко се сети за друго и продължи: – Отрекъл се е Златан от Змейския цар и сега всички змейове Злотан го наричат и туй име му верния образ разкрива. И не като змей хубав, ами е черен вече и на Изкривеното от Гораздов връх се е клел да слугува!
– Тези неща как си ги научила, бабо Злато?
– Снощи гости имах, след като разбрах накъде отива работата.
– Аз… усетих… сбиране не, ами сякаш натрупване някакво – рече Дила унесена.
Старата се усмихна.
– Храбро ми беше на гости с един другар негов.
– Храбро в приказките на майка ми го има – сина на змейския цар.
– Право, най-силният змей е това! И онази нощ в небето той се е борил със Злотан. И също е бил люто ранен.
– Аз го видях… – Дила не разбираше дали това, което става, е истина, но в нея имаше само спокойна увереност, че най-сетне нещата си идват на място, сякаш една друга Дила от друго време се пробуждаше от сън и ù казваше: „Видя ли! Аз казах ли ти!“.
– Добре, че те е видял, преди да глътнеш отровата на баба си Веда.
– Тя щеше да ми отнеме нишките и цветовете им, нали?
Баба Злата помълча, помълча, пък рече:
– Щеше да те направи обикновена жена от рода хорски. Също както е сторила с майка ти навремето.
Дила погледна към малкото прозорче и дълго мълча. Сетне се обърна:
– Това нещо горе в Гораздовия връх отдавна не е вече баба ми, нали? Усетих го като гадна твар изкривена, тъй както ти и Камен го наричате, ала не ще да е само това, бабо Злато. Болка има в него. Не го боли, а сякаш носи болката със себе си, за да я разпръсква. Вкопчило се е в Гораздовия връх, расте и се смалява, променя се, гризе, дълбае, сякаш иска света да събори, да нарани, да удари… Ох, как се мъчи, как се гърчи и как мрази!
– Дило!
– … Как мрази, Перуне свети, как мрази! Мен мрази първо, сетне такива като мене и тебе търси и глад го гложди, скверната му паст насищане няма…
– Дило! – пак рече старицата и този път докосна бузите на момичето с длани. Погледът ù се проясни, тя съзря баба Злата и рече:
– Едно е сигурно. Това, дето ти наричаш Изкривеното, аз го усещам като Чуждото.
– Тъй, тъй, Дило, успокой се, сили ще ти трябват за утре. Поседни сега и ме слушай. Снощи с Храбро план се наговорихме, що да сторим.
Петрун изпи последната капка мляко и се сгърчи. Вътрешностите му се свиха, болката го прониза навсякъде. От безсънието и мрака, от умората и греха, дето си носеше, му стана толкова тежко, че изплака с глас. Някъде дълбоко в себе си, той знаеше точно къде, го жегна другата болка, мъничката, и той си спомни пак чернокосата жена – извита и гола, мамеща и поразна. Устните му се сгърчиха и той пак изстена. Болката продължи, усука се, превзе го съвсем, после изведнъж, без предупреждение, секна. Той усети как някаква сила – полека-лека изпърво, после все по-настойчиво – започна да се влива в старите му вени и изпъкналите сухожилия. Кожата му се опъна, гърдите и коремът му започнаха да се стягат, а прасците му се наляха със сила и тежест. Той бавно се изправи и вдиша. После се обърна и съзря Храбро и Бранко на входа на пещерата. Приближи се, огледа си дланите, подскочи веднъж, да се увери, че е истина, сетне рече изумен: