Вихрушка

Заедно с всички те я загледаха как минава покрай масите, следвана от лъст, следвана от завист, докато не изчезна в широкото фоайе на хотела. Щяха да вечерят заедно по-късно всички — Паула, Джени, Мануела, Скрагър, Гавалан, Шандор Петрофи и Джон Хог. Самолетът на Паула беше отново в Дубай, няколко мили по-надолу от магистралата, и чакаше разрешение да отлети до Техеран за следващата партида италианци. Джени Макайвър я беше срещнала случайно, докато пазарувала.

Скрагър въздъхна.

— Анди, драги, така ми се ще да я опъна!

— Това няма да ти помогне, Скраг — подсмихна се Гавалан и поръча още едно уиски със сода на идеално огладения, усмихнат сервитьор пакистанец, който дойде незабавно.

Някои от гостите вече бяха елегантно и скъпо облечени за очарователната вечер по последна парижка мода — дълбоки деколтета, колосани бели смокинги — наред със скъпите всекидневни облекла. Гавалан беше в добре скроен светлокафяв тропически костюм, Скрагър — в уставна униформа: бяла риза с къси ръкави, с еполети и ленти, черни панталони и обувки.

— Бира, Скраг?

— Не, благодаря, друже. Ще си допия пиенето и ще се приготвя за вълнуващата Паула.

— Мечтател!

Гавалан се обърна към залеза, чувствайки се сигурен със стария приятел зад гърба си. Слънцето беше вече почти под хоризонта, по-красиво от всякога — напомняше му залезите в Китай едно време, отнасяше го назад към Хонконг, при Кати и Иън, при смеха в Голямата къща на Върха, когато цялото семейство беше здраво и силно, при къщата им на носа при Шек-о, когато бяха млади и заедно, а Мелинда и Скот бяха още деца и дойката се въртеше тихичко около тях… сампани, джонки и кораби от всички размери далече долу в залеза, над море без опасности.

Последното крайче на слънцето потъна в морето. Гавалан тихо, много сериозно изпляска с ръце.

— Какво правиш, Анди?

— А? О, извинявай Скраг. Едно време имахме обичай да ръкопляскаме на слънцето, Кати и аз, в секундата, в която то изчезваше. За да му благодарим, че е гряло, за уникалното представление и за това, че сме живи, за да можем да изпитаме удоволствието от него и от последния път, когато виждаш тъкмо този залез. Като тази вечер. Никога няма да видиш точно този отново.

Гавалан отпи от уискито си, наблюдавайки последното сияние.

— Първият, който ме посвети в тази идея, беше прекрасен човек, станахме добри приятели и още сме. Голяма личност. И жена му също е забележителен човек. Ще ти разкажа някога за тях.

Той обърна гръб на залеза и се наведе над масата.

— Ленгех. Мислиш ли, че е възможно?

— О, да — ако бяхме само ние в Ленгех. Все пак ще трябва да планираме много внимателно. Радарът в Киш е по-опасен от всякога, но можем да се промъкнем под него в подходящ ден. Големият проблем е, че италианският ни наземен екипаж и персонал заедно с наистина приятелски настроения, но разпален комитет и новият ни, неприятелски настроен тип от „Иран Ойл“ ще научат за минути, че сме избягали — няма как иначе, щом вдигнем всичките хеликоптери и хора във въздуха. Веднага ще се развикат в Международната организация и те ще дадат сигнал за тревога до всички точки — Дубай, Абу Даби, тук — на практика от Оман, през Саудитска Арабия и Кувейт, чак до Багдад — и ще наредят да ни задържат при кацането. Дори ако всички успеем да се доберем дотук… е, старият шейх е голям човек — и либерален, и приятел, но, по дяволите, той не би могъл да тръгне срещу иранците, когато са прави — а даже и ако не са. Той не може да предизвика битка с Иран, между неговите сунити има голям процент шиити, не толкова лоши като тези от Залива, но по-лоши от доста други.