Сага за Форсайтови
- Автор: Голзуърди Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сага за Форсайтови». Краткое содержание книги:
Но под британската сдържаност и благопорядъчност тлеят страсти и се заплитат сложни, бурни, а понякога и гибелни отношения. Външно хладният Соумс Форсайт е болезнено влюбен в съпругата си Айрин, която не отвръща на чувствата му, осъзнавайки, че бракът й е бил грешка. Сърдечната и всеотдайна Джун, племенница на Соумс, копнее да се посвети изцяло на годеника си, архитекта Филип Босини, и да му бъде опора в творческия път. Но между Айрин и Босини възниква непреодолимо привличане — последвалите от него трагични събития променят не една съдба и стават причина за още драми на фона на дълга и мъчително сподавяна вражда между двата клона на рода.
Творбата обхваща период от над трийсет години, изгражда десетки паметни образи и отразява не само човешките съдби, но и променящите се нрави и стойности, конфликта между собственическото чувство и поривите към любовта и освободеността на изкуството, разчупването на традициите и прехода към модерната епоха. Дълбока, неизмерно увлекателна и художествено издържана, трилогията е най-знаменитата семейна сага в световната литература.
Тъй като не бързаше да се върне вкъщи, той остана да вечеря в града, в клуба на Ценителите на изкуството. Докато ядеше крушата си, хрумна му изведнъж, че ако не бе отишъл в Робин Хил, хлапето може би нямаше да вземе такова решение. Припомни си лицето на Джон, когато майка му бе отказала да поеме протегнатата ръка. Странна, неприятна мисъл! Дали Фльор не бе напакостила в своето желание да победи по-скоро?
Прибра се в девет и половина. Докато колата му влизаше през входа откъм шосето, той чу бръмченето на мотоциклет откъм другия вход. Младият Монт, разбира се; Фльор не е била сама. Но той влезе все пак със свито сърце. Тя беше в гостната със светложълтата ламперия, сложила бе лакти на коленете си, подпряла брадичка на сключените ръце, пред саксията с бяла камелия, заела камината. Този поглед към нея, още преди да го бе видяла, засили страха му. Какво виждаше тя в белите цветчета?
— И така, татко?
Соумс поклати глава. Езикът му отказа да говори. Убийствена задача! Видя как очите й се разширяват, а устните затреперват.
— Какво, какво? По-бързо, татко?
— Мила — каза Соумс, — направих… всичко, каквото можах. Но… — Той поклати отново глава.
Фльор изтича при него и сложи ръце на раменете му.
— Тя ли?
— Не — промълви Соумс; — той. Поръчано ми е да ти предам, че това е невъзможно: трябвало да изпълни предсмъртното желание на баща си. — Той я прегърна през кръста. — Остави ги, моето дете; не позволявай да те огорчат! Те не струват колкото малкия ти пръст!
Фльор се изтръгна от прегръдката му.
— Ти не си проявил… не си искал да проявиш старание. Просто си извършил… предателство към мене, татко!
Жестоко огорчен, Соумс гледаше как възбудената й фигура се изви пред него.
— Не си се постарал… не си… Глупачка! Няма да повярвам, че той може… че би могъл някога! Та едва вчера… Ох, защо поисках това от теб!
— Да — отвърна спокойно Соумс, — защо го поиска? Аз заглуших чувствата си; направих за тебе всичко, каквото можах… против собственото си убеждение… И ето наградата. Лека нощ!
С опънати до скъсване нерви той тръгна към вратата.
Фльор се втурна след него.
— Отказва се от мене? Това ли искаш да кажеш? Татко!
Соумс се обърна и с усилие изрече:
— Да.
— О! — изплака Фльор. — Какво сте сторили… какво сте могли да сторите в ония отдавнашни дни?
Задъхващо чувство за една действително чудовищна несправедливост скова гърлото на Соумс. Какво бе сторил той ли? Какво бяха сторили другите с него! И с напълно неосъзнато достойнство, сложил ръка на гърдите си, той погледна дъщеря си.
— Срамота! — извика възбудено той.
Соумс излезе. Бавно, с ледено спокойствие отиде в картинната галерия и започна да се разхожда между своите съкровища. Възмутително! Да, възмутително! Разглезена беше тя! Но кой я бе разглезил? Той застана пред репродукцията на Гойя. Научена беше всичко да върви по волята й. Цветето на живота му! Сега нямаше да бъде по волята й! Той отиде на въздух пред прозореца. Денят угасваше, зад тополите се издигаше златна луна. Какъв е този шум? Ах, да — пианолата! Някаква тъжна мелодия, звънлива и гръмлива. Защо я бе пуснала? Каква утеха ще получи от нея? Очите му зърнаха някакво движение отвъд моравата долу, под преплетения свод на обагрените от луната акациеви храсти и японски рози. Тя се разхождаше там назад-напред. Сърцето му мъчително подскочи. Какво ли ще стори при този удар? Как би могъл да разбере? Нима я познаваше?… Само я бе обичал… представа нямаше за нея! И ето я сега… и тази тъжна мелодия… пред огряната от месеца река!
„Трябва да изляза“ — помисли Соумс.
Слезе бързо в гостната, осветена, както я бе оставил, с пианолата, повтаряща своя валс и фокстрот, или както ги наричаха сега; оттам излезе на верандата.
Откъде би могъл да я наблюдава, без тя да го види? През овощната градина се промъкна до къщичката на водата. Тук беше между Фльор и реката и му поолекна. Неговата дъщеря… и на Анет… тя нямаше да извърши никаква глупост; но все пак — откъде да я знае? През прозореца на къщичката виждаше крайната акация и гърба й, когато тя се обръщаше в неспокойната си разходка. Пианолата най-после млъкна… слава богу! Соумс мина през стаята и погледна през другия прозорец реката, която протичаше бавно край водните лилии и бликваше в мехурчета, озарени от лунно сияние. Припомни си изведнъж ранната утрин, прекарана тук след оная нощ, когато баща му бе умрял, а Фльор се бе родила… почти преди деветнайсет години! И сега дори помнеше новия, непривичен мир, сред който се събуди, странното чувство, изпитано пред него. О този ден бе започнала втората любов в неговия живот… към дъщеря му, която скиташе сега под акациите. Каква утеха му беше тя! Мъката и възмущението го напуснаха. Нищо нямаше значение за него, стига да можеше да я направи щастлива! Кукумявка се обади веднъж-дваж; прилеп прелетя; луната огря по-ярко, по-нашироко реката. Колко време щеше да се разхожда Фльор така? Той се върна до прозореца и видя изведнъж, че тя тръгва към брега. Спря се съвсем накрая, до сами пристана. Беше страшно развълнуван. Тази неподвижна млада фигура, потънала в отчаяние, в копнеж… в себе си. Щеше да я запомни завинаги така, обляна в лунна светлина; и лекия, сладостен дъх на реката, и трепетът на върбовите листа. Тя имаше всичко, каквото можеше да й достави, само едно едничко нямаше да получи именно заради него! Тази зла съдба му причини болка като заседнала в гърлото рибена кост.