Аленото цвете и бялото

Шугър пише писма, адресирани до определен брой господа, осмелява се тактично да съветва Уилям, когато се налага да смекчи войнствения и мнителен тон, и прави всичко по силите си текстът да не прозвучи несвързано. Почти без да се замисля, тя видоизменя фразата „и да се задави дано, мръсникът му с мръсник!“ в „Искрено Ваш“, и коригира сметките му винаги, когато търпението му се изчерпва. Днес той вече имаше един гневен пристъп по адрес на някакъв производител на боя от Уест Хам, а сега се е проснал на дивана и хърка гръмотевично поради подутия си, запушен от съсиреци нос.

— Уилям? — казва тихо Шугър, но той не чува. Тя вече знае, че ако повиши глас и го събуди, той съвсем ще побеснее, а ако го остави да спи, ще й се размине само с кротко мъмрене.

За да убива времето, докато различните болежки събудят Уилям, или докато стане време да се върне при Софи, Шугър започва да чете „Илюстрейтид Лъндън Нюз“, прелиствайки безшумно страниците. Тя знае, че междувременно полицията е била уведомена за изчезването на Агнес, но Уилям е настоял за възможно най-голяма дискретност при търсенето — и желанието му явно е зачетено, защото във вестника не се споменава нищо за госпожа Ракъм. Но вестникът предлага на читателите си друга сензационна новина, наречена (като че ли вече се е превърнала в легенда) „Голямата северна железопътна катастрофа“. Гравюра „по скица на очевидец“ изобразява група набити мъже в дебели палта, струпани около обърнат вагон от влака „Летящият шотландец“. Авторът на гравюрата не е особено умел, или пък е проявил известна деликатност, защото това, което измъкват спасителите, прилича по-скоро на тежки чували с поща — така че на читателите е останал спестен действителният ужас на събитието. Тринадесет мъртви, двайсет и четирима тежко ранени в ужасната катастрофа при Абътс Риптън, на север от Питърбъроу. Вината е в стрелката на семафора, която е замръзнала на позиция „свободно“. Нещастие, достойно за регистъра на полковник Лийк!