Острието на Тишал

Това като че ли едновременно я изненада и я зарадва и тя обеща да се подчини.

Спомням си и Фейт Майкълсън, доведена пред мен от Бизнесмен Шанкс. Помня колко бледа и сериозна изглеждаше тя, как очите ѝ бяха хлътнали, с тъмни сенки, помня лекото треперене на ръката ѝ, когато повдигна леко роклята си, за да направи реверанс. Гласчето ѝ бе тъничко като заешко писукане.

— Ваше Императорско Величество… — каза тя.

— Радвам се да те видя, Фейт — казах аз. — Надявам се някой ден да станем приятели.

— Аха — изхъмка тихо тя.

Ейвъри Шанкс стисна ръката ѝ и промърмори:

— Да, господине.

— Да, господине — повтори Фейт.

— И се надявам — прошепнах ѝ аз, — че някой ден ще се съгласиш да започнеш да ми викаш чичо Крис.

Изражението ѝ не се промени.

— Да, господине.

Това дете беше наранено толкова дълбоко от неописуемия тормоз, на който бе подложено…

И беше откъсната изцяло от света, който познаваше.

Единственото, което можех да ѝ предложа, бе малко стабилност и надежда за утеха. Заради службата ѝ в помощ на Империята и на света ѝ дадох титлата маркиза на Хараха и ѝ подарих земите около железницата на Трансдея, която се спуска от Божиите зъби към близкия крайречен град.

Ейвъри Шанкс ме изгледа с пронизващите си като на сокол очи.

— Казаха ми, че ти си най-младият син на Гюнар Хансен — каза тя на английски, защото това бе единственият език, който знаеше.

— Бях — признах аз.

— Познавам баща ти. — Очите ѝ огледаха преценяващо мантията и короната ми, митондиона в ръката ми и вертикалните зеници на очите ми. След това произнесе със студен глас: — Мога да си представя какво ще си помисли, ако те види сега.

— В такъв случай въображението ви надминава моето — отвърнах аз.

— Не вярвам, че човек като теб е способен да оцени значението на семейството…

— И може би сте права.

— … но аз съм единственото истинско семейство, което има това дете. Не бива да ми я отнемаш.

— Нямам такова намерение.

Думите ми я изненадаха.

— Но Майкълсън…

— Не познавам човек с такова име.

Тя затвори уста толкова рязко, че зъбите ѝ изтракаха.

Страховита жена — дори повече, отколкото е била на Земята. Новият свят беше преобразил и нея. В онзи миг, когато светът се бе променил и социалните полицаи, които я бяха охранявали, се бяха разбягали ужасено, тя се бе оказала сама заедно със съществото, което някога беше Артуро Колбърг. Побесняло от ярост и злоба, то се беше нахвърлило върху нея, беше я съборило на земята, беше я засипало с ритници и удари и за миг цялата ѝ вселена се бе променила.

Тя внезапно и с цялото си сърце беше осъзнала, че макар да бе с петнайсет години по-млад от нея и мъж и в същото време проявление на някакво невъобразимо същество с почти безгранична сила, физически той си оставаше дребен, крехък, недохранен човечец…