Рекло телето дъба да мушка (Очерци от литературния живот)

Третият ден. Над ковчега портрет, където покойният е на около четирийсет и желано-горчивите главоболия около списанието още не са набраздили челото му, и във всичко има сияние — онази детски-озарена доверчивост, която той носеше в себе си цял живот и която се връщаше при него дори когато беше обречен.

Под съпровода на най-хубава музика полагат ли, полагат венци… „От съветските воини“… Достойно. Спомням си как на фронта войниците до един различаваха чистозвънния „Тьоркин“ от останалите военни книги. Но помним и: как на армейските библиотеки им забраниха да се абонират за „Новый мир“. И съвсем доскоро заради небесносинята книжка в казармата викаха за разпит.

А ето че цялата сбирщина на Секретариата се качи на сцената. В почетен караул стоят същите ония мъртвешки-спаружени, крито с дюдюкане го гониха до дупка. У нас открай време е така — още от Пушкин: именно в ръцете на врагове попада умрелият поет. И чевръсто се разпореждат с тялото, извъртат се в наломпани речи.

Наобиколили са ковчега като каменна група и си мислят — заградили са го. Разгониха единственото ни списание и си мислят, че са победили.

Но трябва съвсем да не познаваш, да не разбираш последния век от руската история, за да виждаш в това своя победа, а не непоправима грешка.

Безумци! Когато се раздадат млади, резки гласове — много ще съжалявате, че го няма с вас този търпелив критик, чийто мек увещаващ глас чуваха всички. Ще ви иде да разравяте пръстта с ръце, за да върнете Трифонич. Само че ще е късно.