Скръбният лабиринт
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: „Пендъргаст“ #14
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 9789546557407
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Скръбният лабиринт». Краткое содержание книги:
— Искам и доктор Грийн да огледа екземпляра – каза Д’Агоста, леко натъртвайки на „доктор“.
— Разбрах.
Още няколко почуквания по клавиатурата и накрая с нисък вой от близкия принтер изскочи лист хартия.
Сандовал го подаде на лейтенанта, който от своя страна го прехвърли на Марго.
— Това е резюмето – отбеляза тя. – Може ли да видя и подробностите?
Сандовал се вторачи в нея за миг, примигвайки, после се завъртя отново към клавиатурата и без да бърза, започна отново да почуква по клавишите. От принтера изскочиха още няколко листа и той ги подаде на Марго. Тя ги прегледа.
В помещението беше хладно, както впрочем навсякъде в музея, обаче Д’Агоста забеляза как по челото й се появиха няколко капчици пот и тя побледня.
— Марго, добре ли си?
Тя махна нетърпеливо и му изпрати краткотрайна усмивка.
— И това е единственият образец, който Вик е показал на фалшивия учен?
Сандовал кимна, докато Марго продължи да преглежда данните за придобиване на обекта.
— Хотентот, мъж, приблизително трийсет и пет годишен. Пълен скелет. Препаратор: доктор И. Н. Паджет.
Като чу, Сандовал се засмя.
— О, този ли.
Марго го стрелна с поглед, после отново насочи вниманието си към листовете.
— Виждаш ли нещо интересно? – попита Д’Агоста.
— Не. Виждам, че е придобит по обичайния начин – искам да кажа обичайния за онова време начин. – Отново прелистване. – Изглежда музеят е сключил договор с един пътешественик в Южна Америка да доставя скелети за остеологичната колекция. Данните за мъжа на име Хъчинс също са налице. – Докато Марго продължи да чете, в лабораторията цареше тишина. – Мисля, че този Хъчинс не е по-добър от мародерите. Вероятно е научил за хотентотската погребална церемония, проследил я е и през нощта е обрал гроба и е изпратил скелета на музея. Предполагаемата причина за смъртта – дизентерия. Заразил се е по време на Войната на седмата граница. Вероятно уловка, за да приеме музеят по-лесно пратката.
— Не може да знаете това – обади се Сандовал.
— Прав сте, не мога да го знам, но съм преглеждала толкова данни за придобиване, че вече знам как да чета между редовете. – Тя остави листовете.
Д’Агоста се обърна към Сандовал.
— А сега бихте ли донесли скелета?
Сандовал въздъхна.
— Веднага. – Стана от бюрото, взе листа с каталожния номер, който беше идентичен с номера в документа за придобиване, и тръгна към коридора. На половината от пътя до вратата се обърна и попита през рамо:
— Вие няма ли да дойдете?
Д’Агоста понечи да стане, но Марго го задържа, слагайки ръка върху рамото му.
— Ще ви чакаме в залата за огледи от другата страна на коридора.
Сандовал сви рамене.
— Както желаете. – После изчезна зад ъгъла.
Д’Агоста последва Марго надолу по коридора към залата, където гостуващите учени проучваха образци. Започваше да съжалява, че не бе приел предложения от Сингълтън случай с бегачката. Беше дяволски неприятно, че Пендъргаст изчезна по такъв начин. Без дори да каже защо смята скелета за важен. Докато не стана късно, на Д’Агоста не беше хрумвало колко много разчита на помощта на агента. И на всичко отгоре беше започнал да затъва в купища разпити, доклади за веществени доказателства и регистри. Във всички случаи имаше безполезна бумащина, обаче този – благодарение размерите на музея и броя на служителите – надминаваше всички останали. Празният кабинет до неговия в полицейското управление вече преливаше от излишните документи.
Той наблюдаваше как Марго си слага чифт латексови ръкавици, погледна часовника си и започна да се разхожда напред-назад. Показваше всички признаци на вълнение.
— Марго – предложи той, – ако моментът не е подходящ, можем да се върнем и по-късно. Казах ти, че става дума по-скоро за предчувствие, отколкото за нещо друго.
— Не – отговори тя, – вярно е, че скоро трябва да се върна в института, но не в това е проблемът. – Тя направи още няколко тегела, после сякаш взе някакво решение, спря и се обърна към него.
Зелените й очи, вторачени в неговите, бяха толкова бистри и напрегнати, че за минута Д’Агоста се почувства отново в миналото, години назад, когато за пръв път я беше разпитвал за Музейните убийства.
Тя устоя дълго време на втренчения му поглед, след това се отпусна на един от столовете, подредени край масата за прегледи. Д’Агоста направи същото.
Марго прочисти гърлото си, преглътна.
— Ще съм ти благодарна, ако не кажеш на никого за това.