Студена кръв

През един от прозорците влизаше лунен лъч, който караше въздуха да трепти и да се извива по ъглите като красиво зимно цвете. Носеше се някаква странна миризма. Миришеше на пръст, мръсотия, екскременти и още нещо, което не можеше да определи. По камъните на пода нямаше никакви следи освен няколко сламки стара слама. Който и да беше среднощният посетител, не бе оставил нищо след себе си.

Освен белезите по вратата.

На нивото на гърдите му, по дървото личаха дълбоки следи. Който и да бе драскал по вратата, го беше направил с дълги, остри нокти!

Климент пое дъх, стисна в едната си ръка запалената свещ, а в другата меча и бавно тръгна напред. Отнякъде го лъхна студ, който го обви като фуния и го накара да се загърне още по-плътно с наметалото си. Няколко снежинки прелетяха пред очите му и се стопиха в мрака.

Какво ставаше? Вътре в манастира не можеше да вали сняг!

Отговорът дойде след секунда.

В другия край на коридора зееше отворена външната врата, около която вятърът вече навяваше преспи.

Докато вървеше, писарят имаше чувството, че времето е спряло. Полумракът му се струваше гъст и плътен като масло, стените сякаш продължаваха безкрайно нагоре, внезапно стана съвсем тихо. Дори вихрушката, която беше бучала до преди секунда, утихна. Светът изглеждаше студен, назъбен и мъртъв.

Писарят внимателно продължи напред, когато неочаквано в тъмнината дочу звук. Отначало лек и тих, но след това все по-силен. Кап-кап-кап. Някъде нещо капеше.

Климент ясно си представи капките - големи и сочни, как се понасят към земята, замръзват във въздуха и се разбиват на хиляди парченца в камъните.

Звукът беше монотонен и натрапчив, изпълваше тихия коридор, бавно, но уверено и кой знае защо караше сърцето му да се свива от страх.

Най-накрая стигна до вратата. Снегът се белееше, докъдето му стигаше погледът, дърветата и покривите бяха затрупани, всичко бе застинало неподвижно в ледена прегръдка. Само на прага имаше малко, тъмно петно. То привлече вниманието на Климент, който спря да го разгледа. В този момент на главата му капна капка и той инстинктивно вдигна поглед.

Капката беше точно такава, каквато си я беше представял - тежка и плътна, с мирис на желязо. Тя падна върху челото му и се стече настрани.

Тъмна, страшна капка кръв.

Закачен на една греда над вратата се полюшваше обезобразеният труп на кокошка.

Шията на птицата висеше пречупена, в очите й имаше забити трески, коремът на кокошката беше разрязан и от дупката висяха вътрешностите й. От раните бавно се стичаше кръв, която се плъзгаше по изпочупените крила, събираше се на единия от краката на птицата в голяма черна капка и леко се отронваше към земята.

Климент извърна глава, падна на колена в снега до вратата и повърна. Свещта изгасна, съскайки в преспите, мечът му потъна дълбоко. Той вдигна шепа сняг и разтърка лицето си, глътна част от него, пое си няколко пъти дълбоко дъх, докато се успокои. Разрови снега, извади меча и се върна при обезобразената птица.