Гладът на лъвчетата [bg]

— И не го ли убедихте?

— Не съвсем.

— Нали все пак не ви е забранил да продължавате курсовете по руски?

— Не… накратко казано, конкретно не…

— Но вие трябваше да му обещаете, че няма повече да излизате с мене!…

Тя се подвоуми.

— Постарах се да не му обещавам нищо!

— Как впрочем успяхте да се измъкнете?

Погледът и зашари по всички страни, той го преследваше от единия до другия край. Невъзможно бе да му убегне. Но не бе ли искала точно това — да бъде уловена, гонена отблизо и принудена да признае? Извиняваше се, че желанието й беше обосновано! Тя потъна в пространството с опулени очи. Боядисаният в светлозелено радиатор изпълни главата й.

— Казах на баща си, че вие искате да се ожените за мене — измънка тя.

Александър Козлов разтвори широко очи. После глух смях изкриви лицето му.

— Не! — изръмжа той. — Така ли му казахте?

Продължаваше да се смее със свити клепачи с разтегната уста и изпъкнала брадичка. И тя се засмя с мъка.

— След всичко станало — подзе той — вие сте имали право да му го кажете, защото аз ви го предложих!

Тя престана да се смее. Как да разбере какво мисли? Пък знаеше ли и самият той? Непроницаем пред собствените й очи. Тя би дала всичко, ако можеше да стане така, че да не му е казала нищо, да не бе тръгнала с него.

— Моя малка Франсоаз… — започна той.

Една врата се отвори в дъното на коридора.

— Господин Шевалие-Виняр току-що дойде — каза една секретарка.

Александър Козлов стана.

— Почакайте ме, Франсоаз. Ще се забавя пет минути.

Той последва секретарката. Вратата се затвори. Франсоаз се видя сама в зелената кутия с огромния радиатор срещу нея. Първата й мисъл бе да си отиде. Но я обзе приятна инертност. Мускулите й се отпускаха, а мисълта й заработи бързо. Няма да избяга като миналия път! В края на краищата той ще я намрази, ако така се спасява с бягство при всяко обяснение. Впрочем тя държеше да запази доброто си име. Този радиатор беше отвратителен. Тръби, боядисани в зелено. И каква топлина. Задушаваше се. Нямаше прозорци. Навън навярно се свечеряваше. Премина голям фургон, който разтресе стените. Тя си спомни за един товарен камион, който задръстваше пътя за Бромей веднъж, когато баща й караше колата. Гигантски камион с двойни колела, с червени фарове отляво и отдясно и с табелка с името на предприятието: „Жобуз (Лоаре)“. Защо ли си спомняше? Камионът се клатушкаше, намаляваше скоростта при завоите, не й даваше път. Най-сетне при едно лудо избързване го изпревариха. Каква радост, когато намериха свободно пространство пред себе си! Тя скоро ще изпита същото освобождение! Но минутите минаваха. Александър Козлов не се появяваше. Тя постепенно започна да губи своята увереност и дори желанието да го чака. Острата светлина на електрическата крушка изморяваше очите й. Внезапно той отново застана пред нея с грубото си държане, с присмехулните зеници, с развятата мушама и черната си връзка. Чантата беше намалила обема си. Той въздъхна.