Изворът [bg]

VI

Книгата на Елсуърт Тухи „Проповеди върху камък“ беше публикувана през януари 1925 г.

Имаше претенциозна тъмносиня обложка с изчистени сребърни букви и сребърна пирамида в единия ъгъл. Подзаглавието гласеше: „Архитектура за всеки.“ Успехът й беше сензационен. Цялата история на архитектурата, от кирпичената колиба до небостъргача, бе разказана разбираемо за обикновения човек, но с думи, звучащи научно. В предговора авторът пишеше, че това е опит „архитектурата да бъде поставена там, където й е мястото — при хората“. По-нататък пишеше, че желанието му е средният човек „да мисли и да говори за архитектура така, както говори за бейзбол.“ Не отегчаваше читателите с Петте Заповеди, с подпори и трегери, контрафорси или армиран бетон. Страниците бяха изпълнени с приятни описания на всекидневието на домакинята в Египет, на обущаря в Рим, на любовницата на Луи XIV, какво са яли, как са се миели, къде са пазарували и как сградите са влияели върху техния живот. Но Тухи създаваше у читателите впечатлението, че научават всичко, което трябва да знаят за Петте Стила и армирания бетон. Създаваше у читателите впечатлението, че няма проблеми, постижения или полети на мисълта отвъд обикновеното всекидневие на безименните хора и от миналото, и от настоящето; че науката няма никаква друга цел или проява, освен да влияе върху това всекидневие; че изживявайки скромния си живот, неговите читатели въплъщават и постигат всички най-висши цели на която и да било цивилизация. Беше безупречно прецизен от научна гледна точка, ерудицията му бе удивителна; никой не бе в състояние да го обори за готварските прибори във Вавилон или изтривалките във Византия. Пишеше ефектно и живописно, като непосредствен наблюдател. Критиците казваха, че текстът му не е усилно пътуване през вековете, а танц, следващ пътя на времето, както би го следвал шут, приятел и пророк.

Пишеше, че архитектурата е най-великото изкуство, защото е анонимна, като всяко велико нещо. Пишеше, че в света има много прочути сгради, но малцина прочути строители, и това е естествено, тъй като не е възможно сам човек да създаде нещо голямо в архитектурата, както и в която и да е друга област. Малцината, чиито имена се помнят, са всъщност измамници, присвоили си чужда слава така, както се присвояват чужди пари. „Когато се любуваме на някой величествен древен паметник и приписваме това великолепие на един-единствен човек, ние извършваме духовна кражба. Забравяме армията от майстори, незнайни и невъзпети, живели преди него в мрака на вековете, които смирено са се трудили — всеки героизъм е смирен — и всеки от тях е внесъл своя малък дял в общата съкровищница на своето време. Величествената сграда не е еднолично творение на един или друг гений. Тя е въплъщение на народния дух.“