Гордост [bg]

Събота сутрин по време на закуската татко ни съобщава, че тръгваме за Уайлдуд. Никой не ходи в Уайлдуд, ако не е във ваканция. Аз поглеждам към мама, но тя не вдига очи от масата. Поглеждам към Лоръл, но и тя като мен е съвсем объркана. Само мачка овесената каша с лъжицата си.

— Ама, татко, сестра Кармелина ще побеснее, като види, че ме няма. Тя и без това сигурно вече с бясна, защото два дни отсъствам, без дори да съм болна.

— Ти за това няма да мислиш, Лори. Аз сам ще уредя този въпрос със сестрата. За теб също, Дики. Всичко ще обясня в училището. Вие двамата няма за какво да се тревожите; и уроците, и домашните, всичко ще запиша и ще ви предам. Всъщност аз тъкмо за там съм тръгнал, а като се върна — потегляме.

Не мога да повярвам. Не че ще ми липсва училището, но все пак всичко ми се струва толкова странно. Започвам да си мисля, че бягаме от някого, така както става по филмите за стражари и апаши; може би се укриваме от Алис Убийцата.

Татко е много сериозен, тъжен и разгневен. Мама е чисто и просто пребледняла, луничките й изпъкват още по-ясно, като тъмнокафяви петънца по цялото й лице, особено на фона на тъмночервената й коса. Очите й са същият бледозелен цвят като на Канибал. Всичко в къщата е така неугледно, че аз с удоволствие бих се махнал където и да е.

Мама стегна багажа и в този момент татко се върна с всичките ни уроци за следващата седмица. Не ни каза нищо, нито дори какво са заръчали сестра Анастейзия и сестра Кармелина. Натоварихме колата и без много да му мислим, потеглихме. Помахахме малко на къщата, и толкоз. Татко я обиколи, заключи всички врати и затвори всички прозорци, а мама я почисти с прахосмукачката и избърса праха. Цялата суматоха много ми заприлича на преместване в друга къща. Като сме се нанасяли в сегашната, аз съм бил малък, така че нямам представа какво е това да се местиш, да напускаш мястото, където живееш. Лоръл взе със себе си две кукли, а на мен ми разрешиха само Канибал и тесте карти. Ако татко няма да работи, ще имаме време да играем на юка. Това е единствената игра на карти, която наистина обичам, а понякога успявам дори и татко да победя.

Татко отново е монтирал задната седалка. Когато използвахме колата за пренасяне на материали и други неща, той обикновено я маха и я оставя в гаража. Зад седалката има открито празно място и там татко е сложил двата ни куфара и ги е привързал така, че да стоят като преграда, за да не паднем ние с Лоръл. Седалката е не само сложена, но и завинтена за пода. Вятърът подухва и ние сме като в открит автомобил; ако вдигнем лицата си нагоре, слънцето грейва в очите ни. Не се случи да караме в дъжд, така че не знам дали щеше да влезе вода, ако бе заваляло.

Като прекосяваме моста на река Делауер, и двамата с Лоръл инстинктивно се дръпваме навътре, по-далеч от прозорците. Не съм и мислил, че има такива огромни мостове. По средата стърчи реклама за шоколад „Уитман“. На нея се вижда дребен мъж с шапка. Контурите му са очертани с разноцветни светлини, които мигат, и той изглежда като че ли бяга с огромна кутия шоколад под мишница. Вземам Канибал на ръце, за да може и Лоръл да види това чудо, но тя въобще не вдига глава, само в мен зяпа. Май че я е страх да гледа навън през прозореца, докато колата е в движение. Аз съм толкова щастлив с всички тези нови гледки наоколо, че се моля никога вече да не се връщаме обратно вкъщи.