Зелени сенки, Бял кит [bg]

Но имаше и още една, особена причина, поради която съществуването му не ми даваше покой.

В дъжд и сняг, вече много дълги и студени седмици, аз го виждах да стои тук без шапка или каскет на главата си.

Нямаше друг мъж в цял Дъблин, който като него да стърчи сам по цели часове под леки ръмежи и буйни порои, оставяйки водата да се стича по ушите му, да залепва върху темето сплъстената на пепеляви кичури коса, да струи покрай веждите, да мокри антрацитно черните лещи на очилата върху обсипания му с дъждовни перли нос.

Като по лика на каменна горгона, в бръчките покрай устата му се оформяха поточета, заобикаляха устата и се събираха на острата брадичка, откъдето капеха на равномерна струйка върху вълнения шал и палтото с цвят на локомотивен котел.

— Защо не носи шапка? — попитах.

— Знам ли — отвърна Джон. — Може би си няма.

— Трябва да има — извиках. — Не може да няма — добавих, вече по-тихо.

— Може би не му стигат пари да си купи.

— Никой не е толкова беден, дори и в Дъблин. Всеки има поне шапка!

— Тогава може би има сметки за плащане или пък се грижи за някой болен.

— Но да стои тук по цели дни и седмици и дори да не трепне, да не избърше лице, да игнорира напълно дъжда — това не ми го побира умът. — Аз поклатих глава. — Единственото, за което се сещам, е, че пак е някакъв трик. И той като другите е намерил начин да предизвика съчувствие, да те накара да потръпнеш от студ при вида му, та да дадеш повече милостиня.

— Бас държа, че вече съжаляваш за думите си — каза Джон.

— Да, така е. — Защото, дори под шапката, дъждът мокреше носа ми. — Но все пак трябва да има някакво обяснение, за бога.

— Защо не го попиташ?

— В никакъв случай!

И тогава се случи ужасното.

За момент, докато говорехме под студените струи, акордеонът на просяка беше замлъкнал. А сега, сякаш времето го бе събудило за живот, той го разтегна енергично. От виещия се мях на инструмента се изтръгнаха серия астматични звуци, които обаче с нищо не предвещаваха онова, което последва.

Той отвори уста. И запя.

Сладкият, ясен баритонов глас, който се понесе над моста О’Конъл, бе възхитително стабилен и уверен, без всякакво потрепване или фалш. Сякаш разтваряйки устни, мъжът бе отключил в себе си някакви тайни, съкровени врати. Това бе не толкова песен, колкото пускане на воля на самата душа.

— Чудесно — каза Джон. — Великолепно.