Дадена дума [bg]

Али продължаваше да ме наблюдава с известно опасение, но и с още нещо. Интерес? Приближавахме ресторанта и щом долових аромата на печено месо и подправки, устата ми се изпълни със слюнка.

— Запазих крака си — отвърнах с неловка усмивка.

Когато влязохме в ресторанта, чийто интериор залагаше изцяло на огледала и дървена ламперия, поръчах най-голямата пържола в менюто. Али се спря на китайски спагети с тофу. Каквото и да беше това.

По мълчаливо съгласие поддържахме лек, неангажиращ разговор и се впуснахме в игра, чиято цел бе да си представим какво ли работят хората около нас. Али се оказа по-добра от мен. Забелязваше дребни, но важни подробности, свързани с бижутата или дрехите на посетителите, дори с начина, по който сгъваха салфетките си, и създаваше уникални истории, основани именно на подобни детайли.

— Ти печелиш — заявих аз. — Историите ти са по-добри, а и забелязваш неща, които дори Шерлок Холмс би пропуснал.

— Доста време си прекарал далече от цивилизацията, Бар — напомни ми тя. — Забавляват те елементарни неща.

— Точно обратното. Много съм придирчив даже.

Думите ми увиснаха във въздуха, останали без отговор. Секунди по-късно извадих петдесетачка от джоба си и я хвърлих на масата.

— Какво, няма ли десерт? — попита Али с престорено възмущение.

— Не. Трябва да вървим. Да се наспим, да се събудим отпочинали и да потеглим отново. Джен е някъде в планините и трябва да я измъкна от мястото, където я държат, каквото и да е то.

— О, боже!

Али присви очи и се вгледа някъде така напрегнато, сякаш се взираше в собствените си мисли.

— Какво има?

— Сетих се нещо… когато ме хванаха в депото за отпадъци.

— Нали каза, че са те ударили по главата и са те заключили в някакъв склад.

— Така беше. Бях замаяна и не чувах добре. Натикаха ме в склад, който се затваряше с метална ролетка. Но чух двама от онези типове да разговарят отвън. Единият не спираше да обяснява за Алвис. Спомена нещо за някакво момиче, което упоил и държал… трябвало му за нещо… за да влезе някъде.

— Защо не ми го каза по-рано?

— Едва сега се сетих. Може да съм била контузена по това време, но се кълна, че помня думите му. Когато спомена, че трябва да я измъкнеш, тогава се сетих, че те искат да се вмъкнат някъде.

— Сигурна ли си, че ставаше въпрос за Джен?

— Разбира се, че не. Но се връзва, нали? Мисля, че това е добра новина.

— Защо реши така?

— Ако Ланс се нуждае от Джен, всичко е наред… поне за известно време.

— Но докога?

Усетих, че свивам юмруци и ги отпускам. Исках да направя нещо. Али се пресегна и ме докосна нежно по ръката.

— Бар, тази вечер не може да предприемем нищо. На сутринта ще оправя джипа и ще тръгнем към Ледвил. А сега мисля да пийна още едно.

— Не знам… — отвърнах, тъй като не се бях отказал напълно от идеята да открадна кола и да потегля веднага към Ледвил.

— Хайде, Бар! Още едно питие! После ще се приберем в мотела и ще се наспим, става ли?