Портокал с механизъм
- Автор: Бърджес Антъни
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Портокал с механизъм». Краткое содержание книги:
— Искаш ли да ми удариш един по лицето, преди да си ида?
Реших, че не съм го услъйшал правилно и попитах:
— Ъ?
— Би ли желал — кикотеше се той — да ме удариш по лицето, преди да изляза оттук? Намръщих се, очен учуден, и казах:
— Защо?
— О, само за да видя дали напредваш.
— И той си доближи лицото с мазна усмивка по целия рот, а аз замахнах да му фрасна един, но той се дръпна бързо-бързо, все още ухилен, тъй че руката ми плесна само въздуха. Чудна работа, братлета, намръщих се аз, когато той си отиде, като цял се тресеше от смях. И тогава, братлета, пак усетих, че ми се гади, както следобеда, но сега за несколко минуточки толко. Мина ми бързо, та когда ми донесоха ужина, имах добър апетит и можах цялото печено пиле да схрускам. Но се чудех, почему оня стар человек искаше шамар в лицото и почему после ми се доповръща.
Още по-чудното беше, като си легнах да спя същата нощ, братлета. Сънувах кошмар, както предполагате, и то от ония филмчета, дето бях смотрил следобеда. Сънят или кошмарът са като кино в головата ти само дето ти се струва, че стига да сделаш один шаг и сам ще участвуваш. Точно това се случи и с мен. Беше кошмар от един филм, дето ми бяха показали към края на следобедното шоу: множество хилещи се малчики правят ултравиоленция на едно младо гълъбче, което кричи насред красната си кров, а платята й, хорошенко раздрани. И аз участвувах в караманьола, кикотех се и давах тон на другите, одет по последна гъзарска мода. И изведнъж, на върха на цялото това, блъскане и чукане, се почувствувах като парализиран и ми се дощя да повърна, а останалите малчики громко ми се смееха. И тогава начнах да драпам през собствената си кров, цели галони кров, докато се събудих и се озовах в леглото си в същата тая комната. Хочеше ми се да повърна, станах от леглото, цял раздрожан, да ида до уборната в другия край на коридора. Но, забележете, братлета, вратата беше заключена. А като се обърнах, за първи път увидих, че на прозореца имаше решетки. И като посегнах към гърнето малкото шкафче до леглото ми, понях, че оттук няма измъкване. Нещо по-лошо: не смеех да се върна към кошмара в сънливата си голова. Скоро установих, че всъщност не ми се повръща, но се пугаех пак да си легна. Обаче сънят ме налегна и повече не сънувах.
6
— Спрете, спрете, спрете! — не преставах да крича. — Изключете го, копелета грязни, че не издържам вече!
Беше на следващия ден, братлета мои, истина ви казвам, бях положил всички усилия да им играя по свирката и сутринта, и следобед и да седя като хороший усмихнат и сговорчив малчик в стола за изтезания, докато ония пускаха на екрана пак своите гадни ултравиоленции, а глазите ми отворени с щипки, тялото, руките и ногите ми приковани на стола, та да не мога да избягам. Караха ме да гледам един работи, дето по-рано нямаше да смятам за много плохи, потому що бяха толко за трима-четирима малчики, които пребараха един магазин и си тъпчеха карманите с мангизи, като същевременно си го изкарваха на кричащата дъртуха от магазина, като я биеха и й пускаха алената кров. Но туптенето и онова тряс тряс тряс в головата ми, и напъните ми да драйфам, и ужасната стържеща жажда бяха по-зле и от вчера.
— Стига ми — кричах. — Не е честно, вонящи сволочи! — И се опитах да се изтръгна от стола, но не беше възможно, потому що бях като залепнал.
— Великолепно — изкрича доктор Бродски. — Напредваш прекрасно. Само още един и край.
И пак дойде оная война от 1939–1945 и се увидеше, че етот филм с мехури, линии и пращене е правен от немците. Започваше с немските орли и нацисткото знаме с пречупения кръст, дето всички малчики в школото толкова обичат да чертаят, а после високомерни и надменни немски офицери шагаеха по улиците, целите в пепел и дупки от бомби и разрушени сгради. Потом можех да гледам как застрелват люди срещу стените, как офицери дават заповеди и ужасни голи тела са бросени в ями като кафези от стърчащи ребра и тънки бели ноги. Имаше и люди, влачени и пребити и кричащи, но не от магнетофона, братя мои, защото от него идваше само музика. Тогда заметих в цялата си болка и гадене каква музика пращи и трещи на лентата, потому що тя беше Лудвиг Ван, последната част на Пета симфония, и тогда писнах като сумашедши:
— Спрете, грязни твари! Това е грях, не поиимаете ли? Черен непростим грях, копелета такие!
Те не го стопираха веднага, потому що оставаха още минута или най-много две: с ешчо пребивани люди и всичко наоколо в кров, потом още стрелци и старият нацистки флаг и КРАЙ. А когда светнаха лампите, увидих доктор Бродски заедно с доктор Бранъм, застанали пред мен, и доктор Бродски каза: