Човекът от преизподнята
- Автор: Стругацкий Аркадий Натанович, Стругацкий Борис Натанович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Маргарита Златарова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Човекът от преизподнята». Краткое содержание книги:
Там имаше още много неща. Имаше и за херцога, и за Еднооката лисица, и за господин фелдмаршал Браг, за всички имаше. Как правят политика, как се развличат в свободното си време… А аз постоянно захвърлях четенето, гризях си ноктите, за да се успокоя. Имаше и за нейно височество. Излиза, че като хофмаршал в двореца е служил също човек на Корней, така че не трябваше да има съмнение. И не че са подбирали тези материали специално за мен, ами Корней ги е откъснал от някакво дело, направо с месото ги е отскубнал. Е, добре.
Събрах грижливо листовете на снопче, подравних ги, притеглих ги на ръката си и пак ги пръснах из стаята. Изобщо, ако си говорим честно, оставаше ми само едно — куршум в челото. Прекършиха ми гръбнака, ето какво. Постигнаха своето. Целият свят преобърнаха с главата надолу пред очите ми. Не знам как ще живея. Не разбирам и защо живея. Как ще гледам сега Корней в очите — съвсем не знам. Ех, мисля си, като се засиля от стаята така в стоеж „мирно“ — и хоп през прозореца, с тиквата надолу. Тогава на всичко ще сложа край, макар че това е само втория етаж. Но тъкмо сега довтаса Драмба, иска поредния чертеж. Отвлече ме. А когато си тръгна, започнах да размишлявам вече по-спокойно. Цял час седях, гризах си ноктите, а после отидох да се къпя. И странно, изведнъж у мен настъпи облекчение. Сякаш някакъв болезнен мехур в душата ми се бе надувал, надувал, а сега се пукна. Сякаш бях изплатил някакви дългове. Сякаш аз с това свое отчаяние някаква вина пред някого съм изкупил. Не зная пред кого. Не зная и каква. И в главата ми имаше само едно нещо: у дома, момчета! По домовете! Всичките ми дългове, ако има още останали такива — всички са там, у дома.
На обяд Корней ми казва, без да ме гледа, сурово, неприветливо:
— Прочете ли го?
— Да.
— Разбра ли?
— Да.
С това и свърши нашият разговор.
След обяда наминах при Драмба. Дълбае моят редник с всички сили, само стружки летят. Целият в стърготини, в горещо масло, ръцете му летят. Истинско удоволствие беше да го гледаш. Работата му бързо напредваше — за чудо и приказ. А на мен ми оставаше единствено да чакам. Но не ми се наложи да чакам дълго, само два дни. Когато машинката беше готова, я сложих в една торба, отнесох я на езерата, сглобих я там и я изпробвах, с молитва. Добра машинка, пердаши. Мършавичка е, но все пак стана по-добра от онези на нашите въстаници, които правеха своите сополивки само от парчета водопроводни тръби. И щом се върнах, мушнах я заедно с торбата в железен сандък. Готов съм.
И ето че същата вечер (вече се канех да спя) вратата се отвори и на прага ми застана онази жена. Слава Богу, че не се бях съблякъл — седях на кревата си в униформа и си свалях ботушите. Първия вече го бях събул, тъкмо се бях заел с втория и гледам — тя. Нищо не успях да си помисля, само погледнах, както си бях с един ботуш, скочих пред нея и се изпънах. Беше красива, момчета, дори страшно красива — никога у нас не бях виждал такива като нея, а и няма да видя навярно никога.
— Извинявайте — каза тя и се усмихна. — Не знаех, че тук сте вие. Аз търся Корней.
А аз мълча като селски идиот и само я изяждам с очи, но почти нищо не виждам. Шашардисан бях. Тя огледа стаята, после отново ме погледна — втренчено, внимателно, вече без усмивка — ама вижда, че от мене е невъзможно да научи нещо, кимна ми и излезе, а вратата тихичко затвори след себе си. И повярвайте ми, момчета, стори ми се, че в стаята изведнъж стана по-тъмно.