Мравките

— И тогава се превърнал във вятър?

— Да, духал над света. Предизвиквал бури, вихрушки, тайфуни. Ала не щеш ли, съгледал на пътя си препятствие. Някаква много висока и много твърда стена. Планина. „Защо ми е да бъда вятър, когато една обикновена планина може да ме спре? Тя е най-силната!“ — рекъл си.

— И тогава се превърнал на планина!

— Точно така. И в този момент почувствал, че някой го удря. Някой, който бил по-силен от него и дълбаел недрата му. Това бил… един нищо и никакъв каменоделец…

— Аааа!

— Харесва ли ти приказката?

— О, да, мамо!

— Сигурен ли си, че не си гледал по-хубави по телевизията?

— О, не, мамо, не съм гледал.

Тя се засмя и го прегърна.

— Кажи ми, мамо, мислиш ли, че тате също дълбае?

— Може би, кой знае? Във всеки случай той, изглежда, си въобразява, че ще промени себе си, като слиза долу.

— Не му ли е хубаво тук?

— Не, синко, срамува се, че е безработен. Смята, че е по-добре да бъде слънце. Подземно слънце.

— Тате се мисли за цар на мравките.

Люси се усмихна.

— Ще му мине. Знаеш ли, той също е дете. А децата винаги са омаяни от мравуняците. Ти никога ли не си играл с мравки?

— Напротив, играл съм!

Люси му оправи възглавницата и го целуна.

— А сега трябва да спиш. Хайде, лека нощ.

— Лека нощ, мамо.

Люси забеляза кибритените клечки, оставени на нощното му шкафче. Сигурно пак се бе опитвал да направи четири равностранни триъгълника. Тя се върна в дневната и отново взе в ръка книгата по архитектура, в която се разказваше историята на къщата.