Преждата на покварата
- Автор: Удинг Крис
- Серия: braided path #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Преждата на покварата». Краткое содержание книги:
Докато новият император си мисли, че управлява Сарамир, покварата на вещерските камъни разяжда земята, отравя посевите и изражда животните. Чаросплетниците се възползват от новия си статут, за да вършат потайните си скверни дела и хвърлят в ужас цялата империя.
— Помагаше — уточни младата жена. — Не съм я виждала, откакто Лусия беше… — тя изведнъж замлъкна, но после се сети, че това едва ли представляваше тайна за събеседника й — откакто Лусия дойде в Лоното.
— Тя се изказа много благосклонно за теб — рече Саран и закрачи бавно по палубата. Тези думи бяха произнесени по един предвзет, маниерен начин, който подразни Кайку. Тя се загледа в събеседника си и изведнъж и движенията му й се сториха театрални и изкуствени. Веднага след като бе разбрал, че разполага с информация, от която тя се интересуваше, беше започнал да се надува; младата жена трябваше да демонстрира безразличие, ала вече беше твърде късно. Куараалците имаха славата на доста високомерни хора и ето че шпионинът не правеше изключение. Като много хора, природно надарени с красота, той не чувстваше, че трябва да облагороди някои черти на характера си, след като жените така или иначе пак щяха да паднат в краката му. Това вбесяваше най-много девойката — тя прекрасно осъзнаваше този факт и въпреки всичко продължаваше да се върти около куараалеца.
Той със сигурност се надяваше събеседничката му да го попита какво е споделила Асара за нея, но този път Кайку нямаше да играе по свирката му.
Мъжът се спря и се облегна на парапета, а луната надничаше иззад рамото му.
— Какво представлявахте една за друга? — попита той.
Първоначално на младата жена не й се искаше да му отговаря, ала тази нощ бе настроена съзерцателно, ето защо каза:
— Не зная. Никога не съм знаела каква е или каква е била Асара. Знаех, че е способна да… да променя облика си по някакъв начин. Знаех също, че ме е наблюдавала от доста време, чакайки моята кана да се прояви. Можеше да е както жестока, така и много мила. Според мен се чувстваше и самотна, ала бе прекалено заета с това, да бъде независима, за да си го признае.
— Бяхте ли приятелки?
Кайку смръщи вежди.
— Бяхме… и повече, и по-малко от приятелки. Не зная какво си е помислила тя за мен, но… част от нея продължава да живее в мен. Ето тук — младата жена потупа гръдната си кост. — Тя отне дъха на друг човек и ми го вдъхна, при което част от нея също заживя у мен. — Изведнъж Кайку осъзна, че Саран я наблюдава с присвити очи, поклати глава и се изсмя нервно. — Не че очаквам да ме разбереш…
— Мисля, че напълно те разбирам.
— Така ли? Съмнявам се.
— Обичаше ли я?
Очите на девойката се разшириха от изумление.
— Как се осмеляваш да ме питаш такива неща?
Шпионинът вдигна рамене.
— Просто питах. Звучеше тъй, сякаш…
— Обикнах онова, на което тя ме научи — прекъсна го девойката. — Тя ме накара да се приема такава, каквато съм. Една Различна. Помогна ми да спра да се срамувам от себе си. Ала не можех да я обичам. Не и каквато беше. Измамна, егоистична, безсърдечна — Кайку изведнъж се сепна, осъзнала, че неусетно е повишила тон. Лицето й бе поруменяло. — Отговорих ли на въпроса ти? — попита след минута, изпепелявайки с поглед събеседника си.
— Напълно — отвърна невъзмутимо Саран.
Младата жена се приближи до другия край на палубата и застана там с кръстосани ръце. Асара продължаваше да е отворена рана, която отказваше да заздравее. Беше казала на събеседника си повече, отколкото бе възнамерявала. Щеше да е най-добре да си тръгне веднага, ала нещо я накара да остане.
След известно време чу приближаващи се стъпки и дланта му докосна рамото й, оставайки там. Тя се завъртя, отпускайки ръце. Отново стоеше близо до нея, а тъмните му очи сякаш я пронизваха, натежали от скритите в тях намерения. Девойката усети как пулсът й се ускорява; чувстваше как соленият вятър гали кожата й. Тогава шпионинът се наведе, за да я целуне, ала момичето завъртя глава. Саран отстъпи назад, оскърбен и ядосан.
Кайку се изтръгна от хватката му, обръщайки му гръб, след което отново кръстоса ръце пред гърдите си. Усещаше смущението и объркването му, които сякаш я боцкаха като иглички по задната част на врата, ала остана абсолютно неподвижна. Не след дълго до ушите й достигна шумът от отдалечаващите му се стъпки.
Младата жена отново беше сама. Тя стоеше, подпряна на корабния парапет, и се взираше се в звездите, докато прибавяше поредната тухла в стената, обграждаща сърцето й.
Пристигнаха в Ханзеан рано сутринта на следващия ден. Пристанищният град бе облян в розова светлина. Далеч на изток духаше Суранануи, а могъщи урагани вдигаха във въздуха червения пясък на пустинята Тчом Рин, опитвайки се да затъмнят взора на окото на Нуку.