Дългият, мрачен следобеден чай на душата
- Автор: Адамс Дуглас Ноэль
- Серия: Dirk Gently #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Юмористическая фантастика
Электронная книга - «Дългият, мрачен следобеден чай на душата». Краткое содержание книги:
Колата остана паркирана отпред.
След няколко минути от входа излезе портиер и я огледа, придоби неодобрително изражение и след това, поради липса на нещо по-добро за правене, се прибра.
Малко по-късно Кейт беше въведена в кабинета на доктор Ралф Стандиш, главен психолог консултант и един от директорите на болницата „Уудшед“, който тъкмо привършваше телефонния си разговор.
— Да, истина е — обясняваше той, — че понякога необичайно интелигентните и чувствителни деца могат да изглеждат тъпи. Но, госпожо Бенсън, и тъпите деца могат понякога да изглеждат тъпи. Смятам, че не е лошо да помислите върху това. Зная, че е много тежко, да. Приятен ден, госпожо Бенсън.
Той напъха телефона в чекмеджето на бюрото и постоя секунда-две със сведен поглед, за да събере мислите си.
— Доста лаконична бележка, госпожице… ъ-ъ… Шехтър — каза най-накрая той.
В действителност това, което каза той, беше: „Това е много лаконична бележка, госпожице… ъ-ъ…“, после замълча и се зарови в някакво друго чекмедже, преди да произнесе „Шехтър“.
Кейт си помисли, че е доста странно да държиш имената на посетителите си в чекмедже, но лекарят явно не обичаше накамарени неща по бюрото си от черен ясен с изискан, но строг дизайн, след като върху плота му нямаше нищичко. Беше напълно оголен, както и всички останали хоризонтални повърхности в кабинета. Нямаше нищо върху стъклено-тръбната масичка за кафе; притисната между двата барселонски стола.
Нямаше нищо върху двата скъпи наглед картотечни шкафа в дъното на стаята.
Нямаше полици за книги — ако въобще имаше някакви книги, те сигурно бяха скрити зад белите врати на големите вградени шкафове и макар на стената да беше окачена семпла черна рамка за картина, изглежда, ставаше въпрос за някакво по-скоро моментно кръшкане, тъй като в нея нямаше картина.
Кейт се огледа изумено.
— Нямате ли поне някакво украшение тук, господин Стандиш? — попита тя.
Той сякаш се втрещи за миг от трансатлантическата й непосредственост, но след това отговори.
— Всъщност имам украшения — отвърна той и отвори друго чекмедже.
Измъкна от него малко порцеланово котенце, играещо си с кълбо прежда, и го постави решително на бюрото.
— Като психолог съм напълно наясно каква важна роля играе украсата в подхранването на човешкия дух — обяви той.
След това напъха котенцето обратно в чекмеджето и го затвори с леко прищракване.
— И така.
Той прилепи длани върху бюрото пред себе си и я изгледа изпитателно.
— Много мило от ваша страна, че приехте да ме видите само след една много лаконична бележка, господин Стандиш…
— Да, да, вече говорихме за това.
— … но съм сигурна, че сте наясно с ограниченията при вестникарите.
— Дотолкова съм наясно, че въобще нямам нищо общо с тях, госпожице… ъ-ъ…
Той отново отвори чекмеджето.
— … госпожице Шехтър, но…
— Именно това ме накара да потърся точно вас — излъга чаровно Кейт. — Зная, че тук сте изстрадали много от някои… ммм… неуместни статии, и си помислих, че може би бихте се възползували от възможността да хвърлите малко повече светлина относно дейността на болницата „Уудшед“ — усмихна му се много сладко тя.
— Единствено, защото идвате с много силни препоръки от добрия ми приятел и колега господин… ъ-ъ…
— Франклин, Алън Франклин — подсказа Кейт, за да изпревари отварянето на чекмеджето.
Алън Франклин беше психотерапевтът, при когото Кейт беше направила няколко сеанса след загубата на съпруга си Люк. Той я беше предупредил, че Стандиш, макар и светило, е доста странен дори според занижените критерии в занаята.
— … Франклин — съгласи се Стандиш, — се съгласих да проведем тази среща. Но позволете да ви предупредя още отсега, че ако във вестниците в резултат от това интервю се появи гадост от рода на „Нещо намирисва в Уудшед“, ще… ще…
— … ужас за земята — довърши начетено Кейт.
Стандиш присви очи.
— „Лир“, действие второ, сцена четвърта — каза той. — И мисля, че е „ужаси“, а не „ужас“.
— Знаете ли, мисля, че имате право — отвърна Кейт.
„Благодаря, Алън“ — помисли си тя. Усмихна се на Стандиш, който се топеше в благосклонно превъзходство. Странно е, помисли си Кейт, че хората, които се правят на най-големи страшници, са най-лесни за усмиряване.
— И какво точно бихте искали да узнаете, госпожице Шехтър?
— Да предположим — каза Кейт, — че не зная нищо.
Стандиш се усмихна, сякаш за да възвести, че никое друго предположение не би му доставило по-голямо удоволствие.