Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)
- Автор: Риман Фриц
- Язык: болгарский
- Переводчик: Златко Теохаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Основни форми на страх (Една дълбинно-психологическа студия)». Краткое содержание книги:
Афектите и агресиите, които не могат или не бива да се проявяват, които така и не намират вентил, не само стават изключително мъчителни; те довеждат до една всеобща слабост на импулсите, до пасивност и инертност, които едновременно са следствие на възпрепятстваната агресивност и вторично се превръщат в нейно ново препятствие. Омразата, яростта и завистта са неизбежни в живота на детето, но стават опасни едва тогава, когато се натрупват вътре в него и се превръщат в основания за депресии. Безсилната ярост, фрустриращите агресии, чувствата на омраза и завист, които трябва да потискаме, и по-късно ни правят депресивни, „съкрушени“ — много повече отколкото като деца, — ако поради нашата зависимост и безпомощност не бива да ги допускаме. Едва когато на детето бъде разрешено да проявява своите афекти и агресивност, то може да се научи да се справя с тях, да ги прилага подходящо според ситуацията или да се откаже от тях. Ако едно дете е необичайно тихо и послушно, ако му е скучно и не подхваща нищо, ако не проявява инициатива и трябва да бъде подтиквано към каквато и да е активност, ако не е по детски импулсивно, ако не може да се занимава самостоятелно и реагира свръхчувствително на оставянето му само — всичко това са симптоми на една започваща депресия, на които трябва да се обърне внимание.
Зрялото преработване на агресията е възможно само когато човек се конфронтира със своята агресивност. Здравословната и овладяна агресивност е съществена съставна част на чувството ни за самоценност и достойнство. Ниското самочувствие на депресивните се корени в непроявената, неовладяна агресивност. Думите на Гьоте от „Роднинства по избор“: „Единственото спасение пред голямото превъзходство на другия е любовта“ всъщност са сублимиран израз на завистта, но да сублимира едно дете все още не може.
Нека сега отново се запитаме как се стига до депресивно развитие на личността и кое кара човек толкова много да надценява страха от загуба и страха от Аз-ставането.
Биографични основания
Конституционално предразполагащи в това отношение могат да бъдат една подчертано емоционално-чувствителна структура, готовност и способност да обичаш, както и дарбата да се вчувстваш. Тези черти често са свързани с известна флегматичност и постоянство на чувствата, в следствие на което депресивният много трудно се откъсва от емоционално важни за него неща, в които е инвестирал много. Става дума за такава структура на чувствата, която проявява склонност към вярност, постоянство и любящо вчувстване, характерна за хората с леки меланхолични тежнения. Тук ще оставим отворен въпроса, доколко тези черти също са следствие на разпознатата вече невъзможност — или поне постоянна застрашеност — човек да живее заложбите си така, както му се иска. В същото време при тях — отново структурно предразположено — агресивната способност за налагане отстъпва назад; те имат твърде малко „лакти“, по природа са миролюбиви, доброжелателни, а не борбени натури. Друг конституционален компонент може да бъде заложен в една витална слабост на чувствата, в нещо като промокаемост и сякаш липса на външна обвивка, в недостатъчното „дебелокожие“, което кара тези хора в по-голяма степен да разчитат на закрила и подкрепа, и така несъзнателно лесно да превръщат другите в бащи и майки. Вероятно към благоприятстващите заложбен ни фактори можем да причислим и една вродена склонност! към флегматичност и удобство — въпреки че е трудно да се отговори на въпроса какво е заложба и какво реактивен отговор.
Тук отново се пресичат конституционални и биографични дадености. Най-добре ще разберем биографичните взаимовръзки, които благоприятстват депресивното развитие на личността, ако отново се обърнем към ситуацията на малкото дете, сега във втората фаза на неговото развитие. За разлика от най-ранната фаза, в която детето постепенно започна съзнателно да възприема своето обкръжение, сега то вече разпознава майката като източникът на задоволяване на всички негови потребности, за което от решаващо значение е нейното постоянно и сигурно завръщане. По думите на Кюнкел дълго време детето и майката образуват едно „Ние“: те живеят в една симбиоза, до такава степен представляват единство, че детето едва бавно и постепенно започва да се различава от майката. Първоначално в неговото съзнание не съществува границата, деляща го от майката. В степента, в която то схваща майката като нещо биващо извън него и заедно с това разпознава, че от нея идва всяко задоволяване и ощастливяване, в същата степен то разпознава и своята зависимост от нея. Детето се нуждае от майката и е изпълнено със страх, когато тя се отдалечава. То изцяло зависи от нея и е насочено към нея, тя е неговият най-важен пункт на отнасяне. С всичките си сетива детето поема в себе си нейния образ и същество. Заради продължителната тотална зависимост от майката нейният образ се запечатва дълбоко в душата му. Така майката бива „овътрешностена“, превръща се в изключително важна съставна част от детската душа: начинът, по който детето преживява майката в нагласата й към него създава основанията за това, как самото то по-късно на дълбинно ниво ще се отнася към себе си. Отпечатаният вътре в нас, на езика на психоанализата „интроектиран“ или „инкорпориран“ образ на майката, индивудиалният опит с нея, по-късно се отразяват в нагласата ни към самите нас. Този, който е имал щастието да може да си въобрази една любяща майка, смята себе си достоен за любов; който е имал нещастието да трябва да отпечата в себе си образа на една сурова и отхвърляща майка смята себе си недостоен за любов и се нуждае от много време и нов опит, за да може да повярва, че той също е достоен да бъде обичан. Така в щастливия опит с майката се крие безценен капитал, който, както и да се опитваме, едва ли можем да оценим по достойнство.