Докато й връщаше писмото, Максимилиан се прозина.
— Изглежда момчето е избягало от къщи.
— Максимилиан, как може да си толкова спокоен? Тайлър не е достатъчно голям, за да се грижи сам за себе си. Той е… той е само на петнайсет.
— На петнайсет някои хора вече са мъже — безгрижно отвърна Максимилиан, — а други са още сополанковци. Брат ти ми изглежда напълно способен да се грижи за себе си.
Това бе най-мъчителният разговор, който някога бе водила.
— А какво означава това, че съм предала свой приятел. Какво е искал да каже?
Максимилиан откри някакво невидимо петънце на дантеления си ръкав и съсредоточено започна да го разглежда.
— О, това ли — измърмори той. — Предполагам, че е имал предвид Лаури. Днес всички говорят само за него. Жена ми се оказа истинска героиня. — Той я погледна с присвити очи. — Никога не бих предположил.
— Хет Лаури — тихо промълви Пенелопа. Усети да я полазват тръпки, а кръвта се отдръпна от лицето й. — Не очаквах, че ще се разчуе.
— Така ли? — Максимилиан й обърна гръб и бавно се насочи към вратата, все още обсебен от проклетия маншет. — Не се случва всяка вечер да изпращаш някого на смърт. Доста съм изненадан, че вчера не ми спомена за това.
Беше изрекъл тези думи, без да спре и да се обърне към нея, и сега Пенелопа трябваше да се затича, за да го настигне.
— Какво искаш да кажеш с това „на смърт“? Какво се е случило? — Бе останала почти без дъх. — Максимилиан, ще спреш ли поне за миг? Моля те. — Той сякаш не я чуваше. — Направих каквото сметнах за правилно — задъхано каза тя, давайки си сметка, че е трябвало да повика доктор, без да се вслушва в протестите на Хет. — Не мога да повярвам, че Хет е мъртъв. Сигурен ли си?
Във фоайето Максимилиан рязко спря и тя успя да го настигне. Гърбът му бе скован, а тялото му изглеждаше необичайно напрегнато. Той се обърна към нея с безизразно лице.
— Разбрахме се да не говорим за политика, помниш ли? Тази тема не представлява интерес за мен.
В очите му нямаше и следа от нежност или любов.
— Но…
— Достатъчно — рязко каза той. — Мили Боже — той я изгледа с едва прикрито отвращение, — вече ме отегчаваш.
Отново й обърна гръб и се отдалечи. Този път Пенелопа не го последва.
Подкреплението за гарнизона в Чарлстаун плаваше обратно към Англия, охранявано от въоръжен ескорт. Четирима доброволци бяха пресрещнали кораба, прекарващ войниците, бяха се качили на борда му и без да срещнат особена съпротива, бяха поели командването. Чадуик щеше да се чуди какво става с обещаното подкрепление, но нямаше да получи вест седмици, а може би дори и месеци наред.
Това бе малка утеха за Макс.
Сега той седеше в кабинета си, а горящата върху писалището свещ осветяваше разтворената пред него карта. Из цялата страна бяха възникнали огнища на съпротива и Южна Каролина не бе изключение. Бунтовниците се нуждаеха от оръжия, амуниции, парична помощ и обучение. Лигата на Синьото острие им осигуряваше всичко това.
— Максимилиан.
Настойчивият глас на Пенелопа накара Макс да затвори очи. Боже, тази жена бе истинска напаст. Беше я избягвал през целия ден, бе я наскърбил на вечеря, а тя продължаваше да го следва по петите.
— Какво? — рязко отвърна Макс, без да вдигне поглед. Дочул тихите й стъпки, той сгъна картата.
— Просто исках да ти кажа лека нощ.
Сладкият й като мед глас му напомни за измамното съкровище, което бе открил. Спотаеният му гняв заплашваше да експлодира.
— Ами лека нощ тогава — рязко каза Максимилиан. Той отвори едно шкафче и захвърли картата вътре. След това силно затръшна вратичката му, без да поглежда Пенелопа. Вече не бе в състояние да се сдържа.
