Д. ХЕНИНГ
— Не разбираш ли бе, момче? Причината това да е идеалната ситуация е, че всички са сигурни, че Трофеят не може да бъде откраднат!
Беше все същият отговор, който Аахз ми бе давал последните десетина пъти, когато го бях попитал, така че аз му отвърнах с вече познатото възражение:
— Причината да са сигурни е там, че той наистина не може да бъде откраднат. Поне половината население на Вегас ще гледа и всички ще зяпат точно Трофея, който ние се опитваме да свием! Все някой трябва да забележи.
— Не, ако следваш моите указания, няма да забележат — намигна менторът. — Довери ми се.
Не ми вдъхна увереност. Не мислете, че не вярвам на Аахз. Щедрата му способност да ме вкарва в беди отстъпва единствено на способността му да ме измъква отново и отново от тях. Просто имах предчувствието, че този път неговите измъквателни качества ще бъдат подложени на върховно изпитание.
Тъкмо се канех да му го обясня, и от тълпата около нас се надигна такъв рев, че сложи край на всяка надежда за разговор. На сцената се беше появил очакваният Трофей.
Бяхме избрали внимателно позицията си. Мястото бе там, където процесията щеше да се доближи най-много до северната стена на Вегас… и следователно, където Трофеят стигаше най-близо до градската порта на пътя за Та-хоу.
Както изискваше планът на Аахз, щом статуята мина покрай наши милости заедно с военния си ескорт, ние размахахме юмруци във въздуха и заподскачахме от възторг. Само дето нямаше никакъв смисъл да крещим. Наоколо изригна такава врява, че два гласа повече или по-малко изобщо не можеха да се забележат, а трябваше да пестим силата на белите си дробове за самата кражба. Не се оказа трудно и да си пробием път към края на тълпата. За да се озовем в желаната от нас позиция, беше достатъчно просто да не се вкопчваме в схватка, когато всички останали пред нас ни ръгаха с лакти назад.
— Дотук добре — избъбри под нос Аахз, хвърляйки бърз поглед по гърбовете отпреде ни, та да се увери, че никой не ни наблюдава.
— Може би е по-разумно да се откажем, докато имаме преднина — предложих с надежда.
— Млъкни и почвай да работиш — изстреля той с тон, който не оставяше място за спорове.
Със стаена въздишка затворих очи и се заех да правя леки корекции в нашата маскировка.
Когато за пръв път усвоих заклинанието за преобразяване, идеята бе да изменям единствено чертите на лицето и очертанията на тялото на дадено същество така, че то да наподобява друго. По-късно, след доста практикуване се научих да въздействам върху външния вид на неодушевени предмети — при условие че някога те са били живи. Аахз се бе възползвал от тази модификация за ново приложение… и по-точно за промяна в състоянието на нашите дрехи. Щом приключих, ние не само изглеждахме като тупани, но и бяхме облечени в униформи на вегаски войници.
— Достатъчно добре, момче — избуча менторът, а после ме тупна по рамото. — Хайде!
И с тия думи се хвърли в тарапаната, пробивайки ми път така, че да се появя на улицата зад трофейна ти процесия. Едно от нещата, които Аахз владее най-съвършено, е да си проправя коридор през подвижни предмети, например хора.
— Дайте път! — ревеше той. — Настрани! Дайте ни път!
