Криожега

Ворлинкин го зяпна сащисано.

— Ама той е малолетен! Как? Нямаме никакви права над него!

— А и носеше дебела пачка пари — вметна Йоханес. — Сам бих отишъл в полицията, но няма начин да докажем, че парите са наши. — И изгледа смръщено Майлс. Нямаше нужда да казва на глас, че това също е било съобразено с изричните указания на милорд ревизора.

„Е, все пак разполагаме с проследяващото устройство в плика“ — помисли Майлс, но преди да го е изрекъл, Ворлинкин продължи:

— Ако малолетният ви куриер се разприказва, очаквам от полицията сами да ни потърсят. С някои доста неприятни въпроси.

Майлс застана нащрек.

— Не са ви потърсили още, нали?

— Да. Засега.

А щом не го бяха направили, значи Джин си беше държал устата затворена, макар че сигурно бе изплашен до смърт.

— Това е… интересно.

— А вие откъде го намерихте това момче, сър? — попита Ворлинкин.

— Всъщност той ме намери. На улицата, така да се каже. — Майлс направи една бърза вътрешна редакция. Факт беше, че бе дал дума на Сузе да пази в тайна леговището й в замяна на информация, а информация определено беше получил, нищо че засега нямаше ясна представа за какво може да му послужи. — Прочетохте бележката ми, нали?

Ворлинкин кимна.

— Значи знаете, че вместо да ме приспи, сънотворното на похитителите отключи в мен маниакални халюцинации и се озовах в Криокомбите. — Нямаше нужда да уточнява колко време се е лутал изгубен в подземния лабиринт; ситуацията беше достатъчно еластична, за да покрие и деня, прекаран с Джин и компания. — Когато най-после дойдох на себе си и успях да се измъкна на белия свят, все още ме гонеше параноя похитителите да не ме открият, а и бях твърде изтощен, за да тръгна сам през града. Джин бе така добър да ми помогне и съм му задължен.

Ворлинкин го гледаше изпитателно.

— Казвате, че не сте разсъждавали ясно, така ли?

— Това би могло да послужи като добро обяснение, ако възникне нужда. Консулството има ли местен адвокат?

— Да, на договор.

Стандартна практика. „Може ли да му се има доверие, че ще запази тайните ни?“ Въпрос, който Майлс не беше готов да изрече гласно на този етап.

— Добре. Свържете се с адвоката и вижте какво може да се направи, за да измъкнем Джин. — Протегна чашата си за още чай и Юичи, секретарят, притича да я напълни. Ръката на Майлс трепереше от умора, но той успя да не разлее и капка, докато поднасяше чашата към устата си. — Горещият душ се равнява на три часа сън. Така че първо ще се изкъпя, а после е ред на комтаблото.

— Не трябва ли да си починете, милорд? — каза Ворлинкин.