Любимци на съдбата (Част I: Диктаторът)
- Автор: Маккалоу Колин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Любимци на съдбата (Част I: Диктаторът)». Краткое содержание книги:
Тримата Декумий посрещнаха с усмивка младия Цезар, но само старият Луций Декумий стана от мястото си да го посрещне. Провирайки се между масите и столовете, той застана пред Цезар, надигна се на пръсти и го целуна с нежност, каквато не таеше дори за родните си синове. Отнасяше се бащински към младежа.
— Момчето ми! — зарадва се той и пое ръката на Цезар.
— Здрасти, татенце — усмихна му се младежът, вдигна ръката на Декумий и допря хладното си лице до пръстите му.
— Да не би пак да си мел къщата на някой покойник? — попита Луций Декумий, имайки предвид жреческите му одежди. — Намерили хората в какво гадно време да умират! Ще пийнеш ли винце да се сгрееш?
Цезар се намръщи в лека погнуса. Така и не беше свикнал с виното.
— Нямам време, татенце. Дошъл съм да вземе със себе си неколцина от братята. Трябва да отведа майка си и сестрите си в дома на Гай Марий, а майка ми все още не вярва, че мога сам да се справя.
— И е напълно права — просветнаха игриви искрици в очите на Луций Декумий. Кимна към двамата си синове, които веднага станаха от масата. — Обличайте се, младежи! Ще водим дамите в дома на Гай Марий.
Луций Декумий Младши и Марк Декумий не се сърдеха на баща си, че има слабост към Гай Юлий Цезар. Двамата кимнаха и дружески потупаха Цезар, докато се разминаваха.
— Ти няма нужда да се разкарваш, татенце — опита се да го спре Цезар. — Стой си на топло край огнището.
Но той не го послуша.
— Къде е загубеният Бургунд? — попита Декумий, докато излизаха.
Цезар се засмя.
— Отсъства. Пратихме ги двамата с Кардикса в Бовила. Жената късно роди, но оттогава не е престанала да се плоди. Откакто се харесаха с Бургунд, всяка година има бебенце. Вече чакаме четвъртото.
— Така поне ще си имаш лична охрана, когато станеш консул.
Цезар потръпна, но не от студ, а от яд.
— Аз консул няма да стана — напомни той на Декумий, но след това се изправи и реши да се пошегува: — Майка ми постоянно натяква как сме отглеждали семейство титани. Като ги знам колко ядат, не се и съмнявам.
— Но са добри.
— Да, добри са.
Вече бяха стигнали дома на Аврелия и изведоха жените на улицата. Много богати римлянки биха предпочели в подобно време да се придвижват с носилка, но в рода на Юлиите на това се гледаше с лошо око. Трите дами се запътиха пеша по улицата, донякъде улеснени от двамата синове на Декумий, които отъпкваха снега пред тях.
Форумът беше пуст и изглеждаше доста странно с шарените си колони, фасади и покриви, затрупани от снега.
Групичката пое нагоре към Хълма на банкерите, минаха през широката порта Фонтиналис и се озоваха пред дома на Гай Марий. Дворът на голямата къща беше от задната страна, затова влязоха направо в приемната, където се освободиха от натежалите си от снега дрехи (с изключение на Цезар, задължен да стои постоянно с лената си). Луций Декумий и синовете му бяха отведени от слугата Строфант, за да се почерпят, докато Цезар и жените бяха поканени в атрия.
Ако времето не беше толкова студено, може би щяха да останат там, защото часът за вечеря беше минал, но през отворения квадрат в покрива нахлуваше зимният мраз и басейнчето в средата на помещението се беше превърнало в ледено огледало.
Младият Марий се показа на една от вратите, за да ги посрещне и покани в трапезарията, където било по-топло. Цезар бегло отбеляза вълнението по лицето на братовчед си и си каза, че това е на добро. Марий беше на неговия ръст, но беше набит като баща си, със сиви очи и красиво лице. Беше доста по-привлекателен от баща си, но му липсваше онзи тайнствен чар, който бе направил от стария Гай Марий един от най-великите римляни. Векове трябваше да минат, разсъждаваше Цезар, преди учениците да престанат да изучават славните подвизи на Гай Марий. Нямаше да е такава съдбата на сина му.
Цезар ненавиждаше дома на братовчед си заради дългите месеци, които беше прекарал в него. Докато другите момчета на неговите години безгрижно се бяха забавлявали на Марсово поле, той трябваше всеки ден да се явява в дома на покойния си чичо, за да прави компания на престарелия и изпълнен със злоба Марий. И макар лично Цезар да бе измел дома със свещената си метла, зловещото присъствие на покойника все още се усещаше между стените. Или поне той така си внушаваше. Навремето бе обичал Марий и искрено му се беше възхищавал. Но сетне Марий нарочно посочи него за жрец на Юпитер и така с един-единствен удар завинаги го лиши от възможността да му съперничи по слава и величие. Да не се докосва до желязо, сиреч до оръжие, да няма право да гледа мъртъвци, сиреч да воюва, такава беше съдбата на Юпитеровия жрец! На петнайсет години Цезар беше сенатор, но без правото да се кандидатира, за която и да е от римските магистратури — такава беше съдбата на Юпитеровия жрец! Негова беше честта да бъде уважаван, без сам да е заслужил с нищо това уважение, фламин Диалис не беше свободен гражданин, а роб на държавата, заложник на старите традиции, закони и обичаи.