Смърт и компас

Не е възможно да се опишат всички перипетии от останалите деветнайсет глави. Умопомрачително гъмжило от dramatis personae73 — да не говорим за един животопис, който сякаш изчерпва всички движения на човешкия дух (от безчестието до математическите разсъждения) и странстването из необятните пространства на Индостан. Историята, започнала в Бомбай, продължава в низините на Паланпур, героят престоява една вечер и една нощ край каменната врата на Биканер, разказва за смъртта на някакъв сляп астролог в една клоака в Бенарес, съзаклятничи в причудливо изваяния дворец в Катманду, моли се и блудства сред чумното зловоние на Калкута, в Мачуа Базар, гледа от една кантора в Мадрас как дните се раждат от морето, гледа от един балкон в щата Траванкор как вечерите умират в морето, губи самообладание и извършва убийство в Индаур и затваря кръга от левги и години отново в Бомбай, на няколко крачки от градината с лунноцветните кучета. И така, сюжетът е следният: Един човек (невярващият избягал студент, когото вече познаваме) попада между хора от най-долна проба и се равнява с тях в своеобразно състезание по подлост. Внезапно — със същия свръхестествен ужас, какъвто изпитва Робинзон при вида на следа от човешки крак в пясъка — долавя у един от тия презрени мъже нещо, което смекчава подлостта: нежност, възторженост, безмълвие. „Сякаш в разговора се бе намесил по-сложно устроен събеседник“. Съзнава, че разговарящият с него негодник не е способен на тази мимолетна добродетелност, оттук заключава, че в него се отразява някой приятел или приятел на приятеля. Размишлявайки над този проблем, стига до следното загадъчно убеждение: „Някъде на земята съществува човек, от когото изхожда тая светлина; някъде на земята живее човекът, който е самата тая светлина“. Студентът решава да тръгне да го търси.