Нощна сянка

— Повечето хора не се връщат на мястото, където едва не са умрели. Бих казала, че умните хора дори го избягват.

Подадох му чашката и при лекия допир на пръстите му, докато я поемаше от ръката ми, между нас сякаш припламнаха искри и възпламениха кожата ми. Потръпнах, когато устните му докоснаха ръба на чашката, сякаш бе целунал мен.

„Това ли бих изпитала, ако ме целуне? Същото електричество, което ме разтърсва всеки път, когато ръцете ни се докоснат, само че върху устните ми?“

— Аз не съм повечето хора — каза той и седна на земята, кръстосвайки крака под себе си.

— Не, не си — съгласих се и се настаних срещу него.

— Но съм умен — усмихна се той широко. — И мисля, че за известно време мечката няма да посмее да се върне тук. Ти си доста страшна вълчица.

— И това не те притеснява?

Шей се облегна на лакти и протегна крака.

— Ако имаше намерение да ме изядеш, отдавна да си го направила.

Усетих, че ме побиват тръпки.

— Не ям хора!

— Защо тогава да се притеснявам? — Той повдигна лице към топлите слънчеви лъчи.

Обходих чертите му с поглед, копнеейки да прокарам пръсти по очертанията на устните му.

— Въпреки това — промълвих, — би трябвало да се боиш от мен.

Той откъсна едно повяхнало цвете.

— Защо?

— Защото бих могла да те убия.

— Мечката беше на път да ме убие — отвърна той, увивайки стъбълцето около пръста си. — Ако ти не й беше попречила.

„А не биваше да го правя.“ Думите заседнаха в гърлото ми.

Погледнах меките му къдрици, милата усмивка, която играеше по устните му. „Как бих могла да го оставя да умре? Той не е направил нищо лошо.“

Шей изтълкува мълчанието ми като знак да продължи.

— Ти ми спаси живота. По мое мнение това автоматично ти спечелва доверието ми.

— Имаш право — кимнах с усилие. — Въпреки това не бива да идваш тук.

— Живеем в свободна страна.

— Живеем в капиталистическа страна и това тук е частна собственост.

Той сведе поглед към цветето в ръката си и го смачка.

— Твоя собственост ли е?

— Не точно. Но аз съм отговорна за нея.

— Само ти?

— Не — отвърнах аз. — И това е една от причините отсега нататък да не идваш тук. Обикновено не съм сама.

— А с кого?

— Брин. — Аз също се изтегнах; лъчите на ранното слънце бяха станали по-ярки и хвърляха снопове светлина върху замръзналата земя. — Дребна, къдрава коса с цвят на бронз, остър език. Виждал си я в училище.

— Аха — кимна той. — Седеше зад теб в първия час.

— Точно така — протегнах ръка и той ми подаде чашката, а аз се опитах да не обръщам внимание на разочарованието, обзело ме, когато пръстите ни не се докоснаха.

— И тя ли е върколак?

Замръзнах с устни върху ръба на чашата и той побърза да се поправи: