Селцето
- Автор: Булычев Кир
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Селцето». Краткое содержание книги:
— Олеле… — прошепна Мариана. — Ами ако някой живее тук?
— Добре, че има светлина — каза Олег. — Ще си спестим факлите.
— Дори сякаш стана по-топло — каза Мариана.
— Само така ти се струва — каза Олег. — Но сигурно ще намерим топли дрехи. И ще спим в стая.
— Не — обади се Дик, който беше поизостанал и още не бе влязъл в светлия коридор. — Аз няма да спя тук.
— Защо?
— Ще спя вън, на снега. Там е по-топло.
Олег разбираше, че Дик се страхува да спи в кораба, но той, Олег, искаше да остане тук. Не се боеше от кораба. Изплаши се отначало, когато беше тъмно, но не и сега. Това беше неговият дом.
— И аз няма да спя тук — каза Мариана. — Тук има сенки от ония, които са живели по-рано. Страх ме е.
Отдясно стената на коридора изведнъж се отдалечи, прегради я прозрачен материал като тънък слой вода и Мариана си спомни, че това се нарича стъкло. А зад него имаше зелени растения. С малки зелени листа, каквито няма в тукашната гора.
— Няма ли да ни сграбчат? — попита Олег.
— Няма — каза Мариана, — замръзнали са. На Земята растенията не хапят, забравил ли си какво ни разказваше леля Луиза?
— Не е толкова важно — каза Дик. — Да вървим. Не може вечно да се шляем насам-натам. Ами ако тук няма храна?
Странно, помисли си Олег, на мен пък съвсем не ми се яде. Толкова отдавна не съм ял, а не ми се яде. От нерви е.
След десет крачки видяха още една ниша, но нейното стъкло беше строшено. Мариана протегна ръка.
— Не бива — каза Дик.
— Аз знам по-добре, усещам ги. А тези са мъртви.
Тя докосна едно клонче и листата се разпаднаха на прах.
— Жалко — каза Мариана. — Жалко, че няма семена, можехме да ги посадим край селцето.
— Надясно са складовете — каза Олег. — Хайде да видим какво има там.
Завиха надясно. Насред коридора лежеше скъсан полупрозрачен чувал, от него се бяха търкулнали няколко бели кутии — явно докато хората са бягали от кораба, чувалът се е разкъсал.
Това беше странно, вълшебно пиршество. Отваряха кутиите. Дик с ножа, а Олег се досети, че става и без нож, ако натиснеш края на кутията; опитваха какво има в тубите и кутиите. И почти винаги то се оказваше вкусно и непознато. И не им беше жал за кутиите, защото там имаше цели стаи, пълни със сандъци и контейнери, там имаше милиони кутии и всякакви други продукти. Пиха кондензирано мляко, но го нямаше Томас да им каже, че това е мляко. Гълтаха шпроти, но не знаеха, че са шпроти; изстискваха от тубите конфитюр, който им се струваше прекалено сладък; дъвчеха брашно, без да знаят, че е брашно. Мариана се притесняваше, че са освинили всичко и на пода е мръсотия.
После ги налегна дрямка — очите им сами се затваряха, сякаш цялата умора от последните дни бе натегнала върху плещите им. Но все пак Олег не успя да придума спътниците си да останат в кораба и да спят в него. Двамата си тръгнаха заедно и щом стъпките им стихнаха в коридора, Олег изведнъж се изплаши и едвам се удържа да не побегне след тях. Той разбута кутиите, легна на пода и спа дълги часове, но тук, в кораба, времето беше спряло и нямаше как да го уловиш. Олег спа без сънища, без мисли, дълбоко и спокойно, далеч по-спокойно от Мариана и Дик, защото дори при тази умора Дик на няколко пъти се събуди през нощта да се ослушва дали няма опасност. Тогава стреснато се събуждаше и Мариана, която бе сгушила глава на гърдите му. Двамата се бяха завили с всичките одеяла и с палатката и не им беше студено, защото вечерта заваля обилен сняг, затрупа палатката и я превърна в преспа.
Олег се събуди преди онези, които спаха навън, защото премръзна. Дълго подскача, за да се стопли, после хапна. Чувството беше удивително: да не мислиш дали ще ти стигне храната — отдавна не го бе изпитвал. Коремът го наболяваше. Можеше да ме боли и по-силно, помисли си Олег. Срам го беше да гледа останките от пиршеството и той избута в ъгъла на стаята празните и полупразните кутии. „Трябва да вървя нататък — помисли си той. — Дали да повикам другите? Не, сигурно още спят.“ Струваше му се, че неговият сън е траял само няколко минути.
Ще поогледа малко, после ще излезе навън да ги събуди. В кораба няма никого, отдавна няма никого, тъй че няма от какво да се страхува. Трябва да тръгваме обратно, каза си той, скоро снегът ще засипе превала. А ние тук спим. Нима може да се спи тук?
Като истински горски жител Олег се ориентираше отлично навсякъде. Дори в кораба. Не го беше страх, че ще се загуби, и затова спокойно тръгна по рампата, водеща нагоре към жилищните помещения.