Кървави книги (Том 3)
- Автор: Баркер Клайв
- Серия: Кървави книги #3
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-253-0
- Переводчик: Иван Атанасов
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Кървави книги (Том 3)». Краткое содержание книги:
— Ами жена ви? — подвикна полицаят след него.
Маги седеше в един страничен кабинет, натъпкана с успокоителни, а Деби спеше до нея. Не можеше да направи нищо за тях. Нямаше място, където да бъдат в безопасност. Трябваше да се добере до Кут, преди свещеникът да е починал.
Щеше да узнае всичко, което преподобният знаеше, той щеше да разбере болката му по-добре от тези маймуни. В крайна сметка Църквата беше експерт по мъртвите синове.
Докато се качваше в колата, за момент му се стори, че надушва миризмата на момчето, което щеше да носи неговото име (бяха го кръстили Иън Роналд Милтън); момчето, което беше заченато с неговата сперма и обрязано като него. Тихото дете, което го беше гледало от колата с такова примирено изражение. Този път не се разплака. Този път се ядоса и усещането беше почти прекрасно.
Оставаше половин час до полунощ. Негово Величество Роухед лежеше под лунната светлина в едно стърнище на югозапад от фермата на Никълсън. Краищата на отрязаните стъбла вече бяха потъмнели, а пръстта излъчваше остра миризма на гниеща растителност. До него лежеше по гръб вечерята му, Иън Роналд Милтън, с разпорен корем. От време на време звярът се надигаше на лакът и потапяше пръсти в изстиващата супа от вътрешности, за да загребе някое лакомство.
Тук, под пълната луна, окъпан в сребристо, с опънати крайници и изобилие от човешко месо, Роухед се чувстваше просто прекрасно. Пръстите му се потопиха за пореден път в блюдото, извадиха един бъбрек и той го глътна лакомо.
Вкуснотия.
Кут беше буден въпреки успокоителните. Той си даваше сметка, че умира, и времето му беше прекалено скъпо, за да го проспива. Не знаеше името на лицето, което го разпитваше в жълтеникавия сумрак на стаята, но гласът беше толкова настоятелен, че беше принуден да го изслуша, независимо че пречеше на помиряването му с Бог. Освен това ги вълнуваха сходни въпроси, до един свързани със звяра, който го беше подредил така.
— Уби сина ми — говореше мъжът. — Какво знаеш за него? Моля те, кажи ми. Ще повярвам на всичко, което ми кажеш… — Сега в гласа му се появи отчаяние. — Просто ми обясни…
В съзнанието на Кут не спираха да се въртят объркани мисли, откакто бе отворил очи върху горещата възглавница. Кръщението на Деклан, прегръдката на звяра, олтарът, настръхналите му коса и кожа. Може би имаше какво да каже на застаналия до леглото му баща.
— … в църквата…
Рон се приведе над Кут; тялото му вече миришеше на пръст.
— … олтарът… страхува се… олтарът…
— Имаш предвид кръста? Страхува се от кръста?
— Не… не.
— Не?
Свещеникът изхърка и замря. Рон видя как смъртта се спуска върху лицето му: слюнката по устните изсъхна, зеницата на оцелялото око се сви. Той го погледа известно време, после позвъни на сестрата и се измъкна тихомълком от стаята.
В църквата имаше някого. Вратата, оставена заключена от полицията, сега беше открехната, а катинарът разбит, Рон я отвори с още няколко сантиметра и се промъкна вътре. Лампите не работеха, единствената светлина идваше от голям огън върху стълбите на олтара. Поддържаше го млад мъж, който Рон беше мяркал в селото. Мъжът вдигна очи към него, но продължи да храни пламъците с книги.
— Какво мога да направя за теб? — попита с незаинтересован тон той.
— Дойдох да… — Рон се поколеба. Какво да каже на този човек? Истината? Не, тук имаше нещо нередно.
— По дяволите, попитах те нещо! Какво искаш?
Рон продължи да върви по пътеката между скамейките към огъня. Вече виждаше мъжа по-ясно. Дрехите му бяха изцапани с нещо като кал, а очите му бяха хлътнали в орбитите, сякаш мозъкът зад тях ги бе засмукал.
— Нямаш право да влизаш тук…
— Мислех, че достъпът до църквата е свободен за всички — отговори Рон, втренчен в горящите страници, които почерняваха.
— Не и тази вечер. Махай се!
Милтън продължи да върви към олтара.
— Разкарай се, казах!
Безизразното досега лице се изкриви от злоба. Злоба и някаква лудост.
— Дойдох да видя олтара и няма да си тръгна, преди да го сторя.
— Значи си говорил с Кут?
— Кут?
— Какво ти каза дъртият пергиш? Каквото и да е било — излъгал те е. Една истина не е казал през проклетия си живот. Всеки път се качваше там горе… — Той метна един молитвеник към амвона. — И разправяше лъжи!
— Искам да погледна олтара. Ще видим дали ми е наговорил лъжи.
— Не! Няма!
Мъжът хвърли още няколко книги в огъня и слезе по стълбите, за да му препречи пътя. Не миришеше на кал, а на лайна.