Чиракът на прогонващия духове

Обратно в къщата, отидох в стаята, където Прогонващия духове държеше дрехите си за път. Избрах едно от старите му наметала. Беше твърде голямо, разбира се, и подгъвът се спускаше почти до глезените ми, до-като качулката непрекъснато падаше над очите ми. И все пак щеше да ме предпази от най-силния студ. Взех назаем и една от тоягите му, онази, която ми вършеше най-добра работа за подпиране - по-къса от другите и малко по-дебела в единия край.

Когато най-сетне тръгнах от къщата, наближаваше полунощ. Небето беше ясно и над дърветата тъкмо се издигаше пълна луна, но усещах мириса на дъжд, а вятърът от запад се усилваше.

Излязох в градината и се запътих право към ямата на Майка Молкин. Страхувах се, но все някой трябваше да го направи, а кой друг беше налице освен мен? Във всеки случай аз бях виновен за всичко. Само ако бях разказал на Прогонващия духове за срещата с Алис и за това, което беше казала на момчетата за завръщането на Лизи! Той щеше да се погрижи за всичко още тогава. Нямаше да го подмамят в Пендъл.

Колкото повече мислех за това, толкова по-лошо ставаше. Детето на Лонг Ридж можеше и да не умре. Чувствах се виновен, толкова виновен, и не можех да понеса мисълта, че друго дете може да умре и че ще съм виновен и за това.

Подминах втория гроб, където мъртвата вещица беше погребана надолу с главата, и тръгнах много бавно напред на пръсти, докато стигнах до ямата.

Сноп лунна светлина падаше през дърветата и я осветяваше, така че нямаше съмнение относно онова, което се бе случило.

Бях закъснял.

Решетките бяха огънати и раздалечени още повече, почти във формата на кръг. Дори месарят би могъл да провре масивните си рамене през пролуката.

Надникнах надолу в чернотата на ямата, но не можах да видя нищо. Предполагам, че таях слаба надежда да се е изтощила, огъвайки решетките, и сега да е твърде уморена, за да се изкатери навън.

Никакъв шанс. В този миг един облак се понесе и закри луната, правейки нощта много по-тъмна, но можах да видя огънатите папрати. Можех да видя посоката, в която беше поела. Имаше достатъчно светлина, за да проследя пътя й.

Затова я последвах в мрака. Не се придвижвах твърде бързо и действах много, много предпазливо. Ами ако тя се криеше и ме чакаше някъде отпред? Знаех също и че вероятно не беше стигнала много далече. Първо, не бяха минали повече от пет минути след полунощ. Каквото и да имаше в кексчетата, които беше изяла, знаех, че черната магия сигурно е изиграла някаква роля във възвръщането на силите й. За тази магия се предполага, че е по-силна през часовете на тъмнината - особено в полунощ. Беше изяла само две кексчета, не три, поне това беше в моя полза, но си мислех за ужасяващата сила, нужна, за да огъне онези решетки.

Веднъж излязъл от дърветата, открих, че е лесно да вървя по следата й през тревата. Тя се бе отправила надолу по склона, но в посока, която щеше да я отведе далече от къщичката на Костеливата Лизи. Това отначало ме озадачи, но само докато си спомних реката в дерето отдолу. Една злонамерена вещица не можеше да пресече течаща вода - Прогонващия духове ме бе научил на това, - ето защо тя щеше да е принудена да се придвижва по бреговете й, докато реката направи завой и се оттегли, оставяйки пътя й чист.