Свещеният камък

— Допий останалото, скъпа. Очевидно имаш нужда.

Тя кимна и пресуши чашата. Най-сетне направи това, на което не се решаваше. Обърна се и погледна трупа върху окървавената трева.

— Никога не бях стреляла по нещо живо. Глинени гъби, мишени, мечки на стрелбището — да, но не бях забивала куршум в живо същество.

— Ако не го беше направила, можеше да съм мъртъв. Това куче тежеше най-малко четиридесет килограма, повечето — мускули, и беше подивяло.

— Има нашийник, стикери за ваксинации… — Сибил събра кураж, приближи се и приклекна. — Скоро е било ваксинирано против бяс. Не е било заразено в буквалния смисъл, но мисля, че и двамата го знаехме.

Изправи се, когато Гейдж дойде при нея, накуцвайки.

— Какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще го погребем.

— Но… Гейдж, това куче е било на някого. Не е било бездомно. Сигурно го търсят.

— Ако им го върнем мъртво, няма да помогнем на никого. Безсмислено е да даваме обяснения защо си изстреляла четири куршума срещу нечий домашен любимец, който, ако бъде изследван за бяс, няма да покаже никакви признаци. — Гейдж обхвана раменете й и силно ги притисна. — Това е война, по дяволите, разбираш ли? Война, която водим от дълго време насам. Загиват не само кучета, Сибил, така че трябва да се стегнеш. Не можем да кажем на някое хлапе, че кучето му няма да си дойде за вечеря, защото е било обсебено от демон. Заравяме и продължаваме напред.

— Сигурно е по-добре да не изпитваш никакви чувства, никаква вина и угризения.

— Така е. Върви си у дома. Приключихме за днес.

— Накъде тръгна? — попита тя, когато Гейдж се обърна.

— Да взема лопата.

Сибил стисна зъби, закрачи пред него към бараката с градинарски инструменти и отвори вратата със замах.

— Казах да си вървиш у дома.

— А аз ти казвам „върви по дяволите“. Да видим кой ще стигне пръв. Аз очистих кучето, нали? Ще ти помогна да го заровиш. — Сибил дръпна една лопата и почти я хвърли към него, преди той да грабне друга. — Има и още нещо, нещастнико, не сме приключили за деня. Трябва да споделим с другите случилото се тук. Колкото и да не ти харесва, ти си част от екип. Трябва да опишем и документираме цялата грозна случка. Заравянето не е достатъчно. Не е.

Тя потърка устни с опакото на ръката си и едва сдържа плача си, когато самообладанието й се пропука. Опита се да профучи покрай него, но той я сграбчи и я накара да се обърне с лице към него.

— Пусни ме.

— Замълчи. Просто замълчи. — Задържа я здраво, въпреки съпротивата й, и когато тя се предаде и се отпусна в ръцете му, леко я притисна. — Ти направи каквото трябваше — тихо заговори Гейдж. — Справи се добре. Издържа. Влез вътре, аз ще довърша това. Можеш да се обадиш на другите.

Сибил остана в прегръдката му още миг.