Пъклена кръв

Хеликоптерът се понесе над Адриатическо море и Джордан си погледна часовника. Движеха се добре от Рим. Пред тях Венеция блестеше на черния фон на лагуната като някаква обсипана със скъпоценни камъни корона, захвърлена в италиански води.

Освен двамата с Ерин в хеликоптера имаше трима сангвинисти. Отпред Кристиан се беше навел над уредите за управление, а София и Бернар седяха отзад при тях. Включването на кардинала в пътуването бе изненадало Джордан.

„Май на Бернар му е писнало да се мотае в Рим“.

Все пак кардиналът и останалите бяха опитни воини. Джордан определено нямаше нищо против допълнителни мускули, особено след атаката в подземния храм. Коремът му още гореше от огъня, запален от някаква чудодейна изцелителна способност. Същата жега пълзеше по стария белег, виещ се през рамото и гърдите му - спомен от мълнията, която го беше ударила като тийнейджър.

Сега Ерин се беше облегнала на това рамо и той държеше ръката ѝ. През целия полет тя не спираше да му хвърля тревожни погледи. Не можеше да я вини - дори София и Баако се бяха уплашили от станалото.

Хеликоптерът се разтресе и Джордан погледна през прозореца към града. Кристиан завъртя машината и я наклони, за да виждат по-добре.

-      Точно под нас е площад Сан Марко - каза той по общата честота. - Кулата в червено и бяло е Кампанила, а онази сграда, която прилича на готическа сватбена топка, е Дворецът на дожите. До него е базиликата „Сан Марко“. Орденът си има своя територия под нея, също като под „Свети Петър“. Там ще пренощуваме, след като разпитаме Елизабет Батори за символа.

Ерин стисна ръката на Джордан и се наведе през него, за да разгледа.

-      Венеция почти не се е променила през последните хиляда години - рече тя. - Представи си само...

Той се усмихна на ентусиазма ѝ, но усмивката му беше малко пресилена. Все още продължаваше да се чувства странно отчужден. И не беше само реакцията му към жената, която обичаше. Днес беше пропуснал обяда и вечерята, но въпреки това не бе гладен. И дори когато си заповяда да се нахрани, храната му се струваше блудкава. Ядеше по-скоро по задължение, отколкото от истинско желание.