Вечна
- Автор: Ноэль Алисон
- Серия: Immortals #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Софт Прес
- ISBN: 978-954-685-870-2
- Переводчик: Маргарита Терзиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вечна». Краткое содержание книги:
Животът й е достатъчно объркан и преди да срещне новия си съученик — Деймън Огъст. Той е потаен, изкусително красив и нечовешки талантлив. Евър е привлечена и същевременно ужасена от него, защото за пръв път среща човек, чиито мисли и аура са недостъпни за нея. А присъствието и докосването му карат целият хаос от чужди мисли в главата на Евър да стихне.
Светът на своенравния и енигматичен Деймън е изпълнен с тайни и загадки, а когато Евър решава да го последва, се оказва въвлечена в опасно приключение, което може да й струва живота, но и да разкрие невероятната истина за това каква е дарбата й и как да я използва.
— И? — гледа ме той, жаден за още.
— И… нищо.
С периферното си зрение забелязвам, че поне Райли си е отишла.
— И не ти се е обаждал? Не ти е пращал съобщение? Или имейл? — опулва се Майлс, видимо разтревожен не само за мен, но и за бъдещето на нашата малка, но сплотена групичка.
Поклащам глава и се заглеждам в пътя, ядосана, че не успявам да се справя така добре, както ми се иска, че гърлото ми се стяга, а очите ми почват да смъдят.
— Какво ти каза той? Имам предвид, когато напусна партито? Какви бяха последните му думи? — не спира с въпросите той, твърдо решен да намери лъч надежда в мрачния пейзаж.
Ровя из паметта си и си припомням в подробности онова странно и неочаквано сбогуване. После преглъщам тежко и съобщавам:
— Последната му дума беше „сувенир“.
И още докато го казвам, разбирам, че в тази дума няма никаква надежда.
Никой не си взема сувенир от място, което смята да посещава често.
Майлс ме поглежда красноречиво. Очите му казват това, което устните не искат.
— И аз така мисля — кимам в отговор и завивам към паркинга.
Въпреки твърдото решение да не мисля за Деймън, не успявам да прикрия разочарованието си, когато влизам в кабинета по английски и виждам, че го няма. Неволно започвам да мисля толкова усилено за него, че заприличвам на някаква вманиачена тийнейджърка.
Ако си говорим честно, онази целувка може и да ми изглежда нещо повече от обикновен флирт, но това не значи, че и той чувства същото. Няма причина да си мисля, че за него е била някакво откровение само защото на мен ми се е сторила сериозна и истинска. Защото колкото и да се мъча, не мога да излича спомена за Деймън и Дрина, застанали един до друг — съвършеният граф Ферсен и идиличната Мария–Антоанета. И моя милост. Мотая се около тях с онази крещящо безвкусна рокля като жалкото подобие на величествения оригинал.
Тъкмо се каня да пусна айпода, когато Стейша и Деймън се появяват на прага. Смеят се шумно, раменете им почти се докосват, а ръката на Стейша стиска две бели розови пъпки.
Деймън я придружава до мястото й, после тръгва към мен, а аз забивам поглед в учебника и се правя, че не го виждам.
— Здрасти — казва нехайно и сяда на чина си, сякаш нищо не се е случило. Сякаш не е целувал устните ми само преди четирийсет и осем часа.
Слагам ръце под брадичката си и изигравам една прозявка. Искам да изглеждам отегчена и изтощена от бурния уикенд, ама такъв уикенд, какъвто дори не е сънувал. Затова след прозявката започвам да си драскам нехайно върху последния лист на тетрадката, но ръката ми трепери толкова силно, че изпускам химикалката.
Навеждам се да я вдигна и когато показвам отново глава, виждам на чина едно–единствено червено лале.
— Какво става? Да не ти се изчерпаха розите? — питам и ровя трескаво из учебниците и тетрадките, като че ли имам да върша нещо много важно с тях.
— На теб никога не бих подарил роза — казва той и търси очите ми.
Но аз отказвам да срещна погледа му, отказвам да вляза отново в малката му садистична игричка. Грабвам раницата, търся нещо, неизвестно какво, и изругавам наум, когато откривам, че е пълна с лалета.
— Ти определено си лале. Червено лале — усмихва се той.
— Колко вълнуващо — измърморвам, пускам раницата на земята и се отдръпвам в другия край на чина, без да имам представа какво означава всичко това с лалетата.
Докато се добера до масата за обяд, съм се изпотила поне хиляда пъти. От притеснение дали Деймън ще е там и дали Хевън също ще е там — защото, въпреки че не съм говорила с нея от събота, мога да се обзаложа, че още ме мрази. През целия час по химия разговарям с нея наум, упражнявам речта си, но когато я виждам, забравям всичко.
— Я виж кой пристига — поглежда ме накриво тя.
Сядам до Майлс. Той е толкова зает да си говори с някого по скайпа, че дори не ме забелязва. Неволно се питам дали не трябва да си потърся нови приятели, не че някой се е затъжил за мен…
— Тъкмо обяснявах на Майлс, че само той липсваше в „Ноктюрно“, но кой ти обръща внимание? — криви устни тя.
— Защото държиш да ми разкажеш цялата вечер, минута по минута, което означава да закъснея за часа по испански — отговаря разсеяно той и продължава да натиска клавишите.