Фалшификаторът от черния кос

— Кой е отговорникът тук? — попита той строго.

Шефът посочи с глава Добрев.

— Аха, другарят капитан значи! — продължи новият ни гост бързо-бързо, като поглъщаше сричките, и не знаех къде в думите му свършва сериозното и къде почва шегата. (Впрочем и до ден-днешен, вече стари приятели с бай Шими, аз трудно разграничавам в поведението му закачката от сериозното.) — Ето какво, другарю капитан, там чакат триста индийци с триста коня, четири хиляди запалителни стрели и петдесет карабини. Скоро ще опожарим ранчото. Всичко това ми струва двайсет хиляди лева на ден или, превърнато в чужда валута — десет хиляди доларчета. Как си представяте вие това?

— Даже не мога да си го представя — отвърна, позашеметен от неочакваната атака, Добрев. — Но какво общо имаме ние с това?

— Какво ли? Вие ме проваляте! Задържате ми Сантяго Бим и Орлово око, и не знам още колко бледолики и червенокожи, и после искат от мен план да изпълнявам. И без това ми е пламнала главата, че от три дни нямам нито едно облаче — този Фернандес не може да снима без облачета, а отгоре на всичко и дърветата иска да му боядисам лилави, а я иди търси сега боя във Варна, при това лилава!

Като изкара тази дълга тирада, той изведнъж млъкна озадачен. Почеса се по мустака, попита:

— Та за какво говорех?

— За двама граждани, наречени Сантяго Бим и Орлово око — припомни капитан Добрев безкрайно учтиво. — Но, извинете, кои са те?

— Как, не знаете ли? Вие не четете „Филмови новини“. Сантяго Бим е главният герой от „Свирачът по скалите“, знатен каубой от Дивия Запад, а Орлово око е отговорникът на команчите, дето ще подпали ранчото.

— Аха, ако ви разбирам правилно, това са Ричард Брук и Любомир Соколов, така ли?

— Браво! Обичам хората, които имат на раменете си глави не само заради шапките. Настоявам да ги пуснете веднага, както и другите арестувани, защото днес имам облачета, а като свършим, можете да си ги приберете отново. Иначе си подавам оставката!

Добрев въпросително погледна към шефа: явно такъв странен ултиматум не му е бил отправян през цялата му практика. Мирски стана, приближи се до бай Шими, усмихна му се: новодошлият му харесваше.

— Вижте какво, другарю бай Шими, тия ваши бледолики и команчи са заподозрени в убийство — каза той.

— Хайде де! Та това са артисти. Те убиват само на ужким. Те една муха не могат да смачкат истински.

— Уви! Погледнете! — Мирски откри трупа.

— Брр! — произнесе бай Шими, като зиморничаво разтърси рамене и веднага без всякакъв преход бързо-бързо добави: — Извинявай, другарю началник, аз наистина не понасям смъртта, ама в края на краищата тя не бива да преча на снимките, нали?

— Прав сте — съгласи се неочаквано шефът. — Ще се постараем да освободим вашите хора колкото се може по-скоро. Кои са ви необходими най-напред?

— Най-напред ли? Ами че… — той взе да изброява на пръсти: — първо, режисьора, без него не може; второ, оператора, и без него не може; трето… мм… Трябва да видя графика. Ще разрешите ли за миг?