Полет 6
- Автор: Нэнс Джон Дж.
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 954-769-038-8
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Полет 6». Краткое содержание книги:
Но разгневените пътници не знаят, че ги грози смъртна опасност. Загубата на радиовръзка, както и редица сигнали от тайните служби водят централите на НАТО и ЦРУ до заключението, че самолетът е отвлечен от терористи, които се готвят да нанесат удар по европейска столица. След атаките срещу Световния търговски център светът е нащрек. Президентът на САЩ е готов да нареди свалянето на пътническия самолет, изтребителите са във въздуха… Животът на 350 души виси на косъм.
Изумително напрежение, запомнящи се характери, поглед отвътре към света на разузнаването…
„И за какво?“
Мисълта я прониза неочаквано. През последните няколко години връзки с мъже просто нямаше и в някои сутрини — когато нямаше нужда да се гласи заради авиокомпанията — кошмарният вид я устройваше напълно. Защо да се тормози в крайна сметка? Мъжете, изглежда, вече не я намираха за интересна, независимо от старанията да поддържа фигурата си.
Джуди се наведе и погледна през малкото прозорче на ръкава към терминала. Пътниците се тълпяха в чакалнята, нетърпеливи да бъдат натъпкани в алуминиевата тръба на боинга. Тя хвърли поглед към часовника си и реши, че могат да почакат още минута. После отново притисна лице към прозорчето и се опита да зърне мъжа, когото беше видяла преди половин час.
Беше достатъчно възрастен, за да й бъде баща, и точно това беше проблемът: той неприятно наподобяваше починалия й баща, дотолкова, че я полазваха ледени тръпки. Не че искаше отново да види лицето му, но то постоянно изскачаше навсякъде по света и нарушаваше спокойствието й по начин, който така и не можеше да си обясни. Сякаш я наблюдаваше. Сякаш не беше свършил с мъченията.
„Ето го! — помисли си. — Този отляво… Не, не е той.“
Отбеляза си наум да мине по пътеките след излитането и да потърси мъжа. Беше странна мания и тя го знаеше, защото беше докарала трима психотерапевти почти до припадък, докато им я обясняваше. Беше й писнало да отговаря на единствения им въпрос, зададен по разнообразни, еднакво лишени от въображение начини: „Защо се страхувате от подобни лица?“.
„Ако знаех това — бе изкрещяла на единия, закръглен мъж с островърха брадичка, — нямаше да ходя на психоаналитик! Нали?“
Преди няколко години се беше случило нещо, което беше поставило още един прът в колелата на брака й. Едно мъжко лице в тълпата я беше разтърсило до такава степен, че беше оставила съпруга си в чакалнята почти цял час, докато останалите пътници се качваха в самолета. Беше се върнала в последния възможен момент, след като беше преследвала двойника чак до един паркинг, но вредата вече беше нанесена. Съпругът й, който скоро щеше да бъде бивш, не й беше проговорил с дни и почивката им се бе провалила.
Но когато и да се появеше подобно лице, то привличаше вниманието й. Тя трябваше да се изправи срещу него и да прогони призрака лично.
— Просто се опитвате да се уверите, че все още е мъртъв — беше заключил един от психоаналитиците, доста самодоволно.
— И от мен се очаква да ви платя за това тъпо обяснение? — беше отсякла тя в отговор.
Джуди се върна към настоящето, докато наблюдаваше една от служителките да се доближава до прозореца на чакалнята на „Хийтроу“ и да притиска нос в стъклото, чудейки се какво става на самолета.
„Май достатъчно си поиграх с тях“ — реши тя и протегна ръка към телефона.
— Добре, тук е мама квачка. Отваряйте вратите за говедата.
Джими Робъртс потисна още една огромна прозявка и се усмихна на жена си. Бренда вдигна чантата си и се приготви да се нареди на дългата опашка.
— На кой ред бяхме, скъпи? — попита тя.
— На двайсети — отвърна той, като отново провери един от билетите.
Осъзна, че са застанали до един от най-шумните недоволни пътници от чикагския полет. Целият самолет беше пълен с ядосани хора и Джими се притесни, когато видя, че толкова много от тях се качват отново.
— Виждаш ли онзи с компютъра отдясно? — прошепна Бренда.
— Аха.
— Преди го чух как много възпитано помоли човека пред него да не накланя седалката и онзи толкова се ядоса, че напук я блъсна възможно най-силно назад. Помислих, че ще се сбият.
Джими поклати глава.
— Никога не съм виждал нещо подобно, дори в гимназията. Мечтая да стигнем до Кейптаун, преди да стане някоя беля.
Джеймс Хейвърстън стоеше на подиума, като наблюдаваше качващите се пътници и часовника си и тихо инструктираше трите служителки на гишетата:
— Имаме само четиринайсет минути. Хайде да изглеждаме енергични, става ли?
— Че ние сме енергични, Джеймс — възрази най-близката, като се усмихна наполовина.
— Говоря сериозно, дами — продължи той с пресилена усмивка. — Няма да допусна още едно закъснение заради забавяне в качването. Ясно?
Една от тях прекъсна работата си и изтича до входа на ръкава, за да говори с колежката си. Тя веднага взе микрофона на уредбата.
— Моля всички пътници за Кейптаун, ако обичате… качвайте се на самолета възможно най-бързо, за да можете да излетите навреме… за ваше удобство.