Обладаване

Света Етелдреда не вълнуваше особено Роланд. Тази сутрин Мод отново изглеждаше далечна и покровителствено настроена. Спуснаха се по зигзагообразния наклон и в долината отбиха към църквата, солидна постройка с четвъртити кули, извисяваща се сред обградено със стена гробище. Пред портата беше паркирано очукано комби. Мод спря на известно разстояние и двамата влязоха заедно. Земята беше влажна. Почернелите листа на бука близо до входа бяха затрупали пътеката през малкото гробище, обрасла с мокра мръснокафява трева. От двете страни на тежкия каменен портал пред църквата се извисяваха два големи тиса, които хвърляха масивна сянка. Практично облечена с мушама и високи ботуши, все така плътно омотала главата си с шал, Мод пристъпи към решетката от ковано желязо, която препречваше портала — заключена с резе и катинар. От малък улей върху камъка капеше вода, просмукана с някаква блестяща зеленикава утайка, която оставяше протекло петно.

— Семейство Бейли са погребани вътре в църквата — каза Мод. — Кристабел обаче е в самия край, на вятъра и дъжда, където е искала да бъде. Оттук.

Запрепъваха се през туфи и бабуни. Стъпваха в заешките дири между мъртвите. Каменният зид им стигаше до раменете, пронизан от корените на луличката и бръшлянестите й листа. Надгробният паметник на Кристабел леко се беше килнал на една страна. Беше издялан не от мрамор, а от местен варовик, загрубял от времето. Някой беше почистил буквите, макар и не особено скоро.