Изворът [bg]

Тя идваше среднощ, без да я е извикал, с чаша горещо кафе, което той приемаше с благодарност, без да прекъсва работата си. Намираше на бюрото си пресни сандвичи, точно когато беше много гладен. Нямаше време да се запита откъде ги взема. После откри, че е сложила в един килер електрически котлон и хранителни продукти. Приготвяше му закуска, а когато той трябваше да работи цяла нощ, тя идваше при него с чинии, които носеше върху картон вместо на поднос, заедно с тишината на пустите улици зад прозорците и първите светлини на утрото по покривите.

Веднъж я завари с метла в ръка да мете един кабинет. Отделът по поддръжката се беше разпилял, чистачките се появяваха и изчезваха, без никой да забележи.

— За това ли ти плащам? — попита той.

— Не можем да работим в кочина. Не съм те питала колко ми плащаш, но искам увеличение.

— Остави, за бога! Смешно е.

— Кое е смешно? Сега е чисто. Не ми отне много време. Добре ли се справих?

— Добре се справи.

Тя се облегна на дръжката на метлата и се засмя.

— Сигурно и ти, като всеки друг си мислиш, че аз съм луксозна играчка, скъпа държанка, нали, Гейл?

— Така ли смяташ да продължаваш, ако ти се иска?

— Точно така съм искала да живея през целия си живот, стига да има защо.

Разбра, че тя е по-издръжлива от него. Нито веднъж не прояви изтощение. Предполагаше, че спи, но не разбра кога.

По всяко време, където и да се намираше в сградата, без да го вижда с часове, тя го чувстваше, знаеше кога най-много се нуждае от нея. Веднъж той заспа, свличайки се на бюрото. Когато се събуди, тя го гледаше. Угасила бе лампите и седеше на кресло до прозореца, огряна от лунната светлина, с лице към него, спокойна, съсредоточена. Първото, което видя, бе лицето й. Надигна мъчително глава от ръката си и в първия миг, преди да осъзнае реалността и да си възвърне самоконтрола, той усети внезапен пристъп на гняв, безпомощност и отчаян протест, забравяйки как са стигнали дотук, помнейки само, че двамата са пленници на някакво огромно, бавно мъчение и че той я обича.