В капана на времето [bg]

— Страшни глупости, човече. — Пресуши чашата, за да акцентира върху думите си.

Роджър усещаше, че очите на Бриана се забиват във врата му като свредели. Разхлаби яката си, макар че не носеше вратовръзка, и яката не беше закопчана.

— Предполагам, че жена ви се е интересувала и от каменния кръг, господин Едгарс? — Бриана вече не се преструваше на любезно заинтригувана; гласът ѝ беше остър като нож. Но нямаше голям ефект върху Едгарс.

— Камъни ли? — Пъхна пръст в ухото си и го завъртя усърдно, сякаш се надяваше това да подобри слуха му.

— Праисторическите каменни кръгове. Като Клава Каирнс — притече се на помощ Роджър, като назова най-известната от местните забележителности. Така и така беше започнал, помисли си с примирение. Бриана явно нямаше да му проговори отново, затова поне можеше да се опита да разбере каквото може.

— О, тези ли? — Едгарс се изсмя. — Да, и всякакви други глупости. Това беше последната мания и най-лошата. Киснеше в онзи институт ден и нощ и пръскаше всичките ми пари по курсове… Курсове! Голям смях, нали? Там ги учат на приказки за феи. Нищо полезно няма да научиш там, казвах ѝ аз. Що не се запишеш на машинопис? Да си намери работа, ако ѝ е скучно. Това ѝ казвах аз, ама тя си тръгна — добави мрачно. — Не съм я виждал от две седмици. — Вгледа се в чашата, сякаш се изненада, че е празна.

— Искате ли по още едно? — попита и посегна към бутилката, но Бриана поклати решително глава.

— Не, благодаря. Трябва да тръгваме. Нали, Роджър?

Той видя опасния блясък в очите ѝ и се запита дали няма да е по-добре да остане при Грег Едгарс да допият бутилката. Все пак, ако ѝ дадеше колата, до дома му имаше много път пеша. Стана с въздишка и стисна ръката на Едгарс за довиждане. Тя беше топла и изненадващо силна, макар и леко влажна.

Едгарс ги изпрати до вратата, стиснал бутилката. Вгледа се след тях през мрежата и внезапно извика:

— Ако видите Джили, кажете ѝ да се прибере у дома, а?

Роджър се обърна и махна на набитата фигура в осветения правоъгълник на вратата.

— Ще се опитам — извика той, думите заседнаха на гърлото му.

Те тръгнаха по алеята и надолу по улицата към кръчмата, преди тя да се обърне към него.

— Какво се опитваш да постигнеш, по дяволите? — Звучеше гневна, но не истерична. — Каза ми, че нямаш никакви роднини в тук, какви са тези братовчеди? Коя е жената от снимката?

Той огледа притъмнялата улица за вдъхновение, но не намери. Пое дълбоко дъх и я хвана за ръката.

— Гейлис Дънкан.

Тя спря така рязко, че ръката му се разтресе. Решително откачи лакътя си от хватката му. Нежната тъкан на нощта се беше разкъсала.

— Не… ме… докосвай — каза Бриана през зъби. — Майка ми ли те накара?