Братя Карамазови
- Автор: Достоевский Федор Михайлович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитър Подвързачов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Братя Карамазови». Краткое содержание книги:
Пакета с парите не била виждала, а само чувала от „злодея“, че Фьодор Павлович имал някакъв пакет с три хиляди. „Но всичко това са глупости, аз се смеех и в никакъв случай нямаше да отида…“
— За кого споменахте сега като за „злодей“? — попита прокурорът.
— Ами за лакея, за Смердяков, дето уби господаря си, а вчера се е обесил.
Разбира се, начаса я попитаха: какви основания има за такова решително обвинение, но тя също нямаше никакви основания.
— Така ми каза Дмитрий Фьодорович и трябва да му вярвате. Разделницата го погуби, така да знаете, само тя е причината за всичко, така да знаете — сякаш цяла разтреперана от омраза, прибави Грушенка и злобна нотка зазвънтя в гласа й.
Поискаха да узнаят за кого загатва пак.
— Че за госпожицата, за тази тук Катерина Ивановна. Повика ме тогава у тях, гощава ме с шоколад, искаше да ме съблазни. Срама няма тя, това е…
Тук председателят вече я прекъсна строго, с молба да има мярка в изразите си. Но сърцето на ревнивата жена вече се беше разпалило, тя беше готова да полети, ако ще в бездната…
— При ареста в село Мокрое — припомняйки, попита прокурорът — всички са видели и чули как вие сте изтичали от другата стая и сте се развикали: „Аз съм виновна за всичко, заедно ще отидем на каторга!“ Значи, и вие тогава сте била сигурна, че той е отцеубиец?
— Не помня тогавашните си преживявания — отговори Грушенка, — всички тогава се развикаха, че той е убил баща си, и аз почувствувах, че съм виновна и че той е убил заради мене. Но щом каза, че е невинен, начаса му повярвах и сега вярвам, и винаги ще вярвам: той не е такъв човек, че да излъже.
Дойде ред да задава въпроси Фетюкович. Между другото, помня, попита за Ракитин и за двадесет и петте рубли, „задето ви е довел Алексей Фьодорович Карамазов“.
— Че какво чудно има, че взе парите — усмихна се с презрителна злоба Грушенка, — той постоянно идваше при мене да ми мрънка за пари, случвало се е на месец до тридесет рубли да ми изкопчи, повечето за глупости: за ядене и за пиене имаше и без мене.
— А на какво основание бяхте така щедра към господин Ракитин? — подхвана Фетюкович, макар че председателят проявяваше неспокойствие.
— Та той ми е братовчед. Майка ми и неговата майка са сестри. Само че все ме молеше на никого тук да не го казвам, много се срамуваше от мене.
Този нов факт беше съвсем неочакван за всички, досега никой в града не го знаеше, дори в манастира, дори и Митя не знаеше. Разправяха, че Ракитин станал морав от срам на стола си. Грушенка, преди да влезе в залата, бе научила някак, че той свидетелствувал срещу Митя, и затова се беше озлобила. Цялата одевешна реч на господин Ракитин, всичкото й благородство, всичките й нападки срещу крепостното право, срещу гражданските неуредици в Русия — всичко това бе този път окончателно зачеркнато и унищожено за всички. Фетюкович беше доволен: пак му дойде подкрепа изневиделица. Общо взето, не разпитваха Грушенка твърде много, пък и тя не можеше, разбира се, да съобщи нищо особено ново. Тя остави у публиката доста неприятно впечатление. Стотици презрителни погледи се насочиха към нея, когато свърши показанията си и седна в залата доста далече от Катерина Ивановна. През цялото време, докато я разпитваха, Митя мълчеше като вкаменен, свел очи към земята.
Появи се свидетелят Иван Фьодорович.
V. Внезапната катастрофа
Ще отбележа, че него го бяха викали още преди Альоша. Но съдебният пристав доложи тогава на председателя, че поради ненадейна неразположеност или някаква криза свидетелят не може да се яви веднага, но щом се съвземе, е готов да даде показанията си, когато обичат. Това впрочем, кой знае как, никой не беше чул и го научиха едва по-късно. Появата му почти не се забеляза в първата минута: главните свидетели, особено двете съпернички, бяха вече разпитани; любопитството сега-засега беше задоволено. У публиката се чувствуваше дори умора. Имаше още да се изслушат неколцина свидетели, които навярно не можеха да съобщят нищо особено, като се имаше пред вид всичко онова, което вече беше съобщено. А времето минаваше. Иван Фьодорович се приближи някак странно бавно, без да гледа никого и дори навел глава, сякаш мрачно обмисляше нещо. Беше облечен безупречно, но лицето му, поне на мене, ми направи болезнено впечатление: имаше в това лице нещо като че ли землисто, нещо подобно на лицето на умиращ човек. Очите му бяха мътни; той ги вдигна и бавно огледа залата. Альоша изведнъж понечи да скочи от стола си и изстена: ах! Помня това. Но и това почти никой друг не видя.