Сага за Форсайтови

— Не.

Руменината по лицето му се смени изведнъж от бледност; той седна върху страничното облегало на старото кресло — както в отдавна миналите дни самият Джолиън бе седял до баща си, настанен в същото кресло. Кацваше той на това място до деня на разрива между него и баща му… Нима бе доживял до също такъв миг със своя син? Цял живот бе ненавиждал от дън душа сцените, вървял бе безшумно по избрания път, оставяйки и другите да следват своя. И ето че сега, в края на този път, му предстоеше изглежда сцена, много по-мъчителна от всички, които бе отбягвал. Спусна наличника пред вълнението и зачака сина си да заговори.

— Татко — започна бавно Джон, — ние с Фльор се сгодихме.

„Точно така“ — помисли Джолиън, дишайки с мъка.

— Зная, че вие с мама не одобрявате нашето намерение. Фльор ми каза, че преди да се омъжи за теб, мама е била сгодена с баща й. Аз не зная, разбира се, какво е имало всъщност. Но то е било преди цяла вечност. Аз я обичам, татко; и тя казва, че ме обича.

Джолиън издаде странен звук — полусмях, полустон.

— Ти си на деветнайсет години, Джон, аз — на седемдесет и две. Как бихме могли да се разберем по такъв въпрос?

— Ти обичаш мама, татко, и можеш да разбереш чувствата ни. Не е справедливо да допуснеш миналото да осуети щастието ни, нали?

Изповед пред една неизбежна изповед, Джолиън реши все пак да я отбегне, доколкото е възможно. И сложи ръка върху рамото на сина си.

— Слушай, Джон! Мога да те отклоня, като ти кажа, че и двамата сте много млади, не познавате добре собствените си чувства и намерения и така нататък. Но ти няма да ме послушаш, а освен това и няма смисъл… Младостта за нещастие се лекува сама. Ти говориш леко за „миналото“, без да знаеш — както сам каза — какво се е случило тогава. А сега кажи ми, дал ли съм ти някога основание да се съмняваш в думите ми или в любовта ми към тебе?

В един не така тревожен момент би му се сторило може би забавно да погледне борбата, предизвикана от думите му — крепкото ръкостискане, с което синът му поиска да го успокои, и ужаса, изписан на лицето му от последиците на това успокоение; но сега почувства само признателност за ръкостискането.

— Много добре. Можеш да повярваш следователно на това, което ще ти кажа. Ако не се откажеш от своето увлечение, ще направиш майка си нещастна до края на живота й. Повярвай ми, мили, миналото — каквото и да е било — не може да бъде погребано… наистина не може.

Джон стана от облегалото на креслото.

„Девойката! — помисли Джолиън. — Ето я застанала пред него… като самия живот… настойчива, любеща, прекрасна!“

— Не мога, татко; как бих могъл… само за това, че ти казваш? Не мога, разбира се!

— Ако знаеше цялата истина, Джон, би се отказал без колебание. Би бил длъжен да се откажеш. Нима не можеш да ми повярваш?

— Откъде знаеш какво бих решил? Аз я обичам, татко, повече от всичко на света!

Лицето на Джолиън се сгърчи, той заговори измъчено и бавно:

— Дори от майка си ли, Джон?

По изражението на сина си, по стиснатите му пестници Джолиън разбра напрегнатата борба, която ставаше в него.

— Не зная — избухна Джон. — Не зная! Но да се откажа от Фльор за нищо… заради нещо, което не разбирам, заради нещо, което не вярвам и наполовина да е толкова важно, както ми се представя… Това ще ме накара… ще ме накара…