Усмивка в полунощ [(пълен цикъл 2013 г.)]

ПОСЛЕСЛОВ

Писането на художествена литература е едно изкуство, което няма точно определени правила и норми. Можеш да използваш въображението си и да сътвориш абсолютно всичко по начин, който ти се струва правилен. Съвсем друг е въпросът обаче, дали това, което си надраскал ще допадне на хората, които имат желание да прочетат написаното от теб. Точно тук е моментът, когато нещата се завъртат в омагьосан кръг. Ясно е, че и най-добрият творец не може да напише произведение, което да се хареса на абсолютно всички, но поне има свободата да опита. Именно това прави и Сибин Майналовски.

Със Сиби се запознахме съвсем наскоро. Всъщност той направи първата крачка, изпращайки ми копие от книгата си „Сянката“ с молбата да я прочета и да си дам мнението. В мен бихте открили всичко, само не и скромност, но никога не бях предполагал, че писател от ранга на господин Майналовски (на който се възхищавам и дори бях написал произведение, вдъхновено от него – „Чудовища под леглото“) би желал да получи моето мнение! О, мале!

Няма нужда да обяснявам, че Сибин е не само един от най-кадърните български творци, но и чудесен човек. Започнахме да поддържаме постоянна комуникация и да си разменяме произведения. Научих много от този човек и продължавам да уча още, защото той раздава с пълни шепи. Така че няма да се учудите от приятното усещане, когато получих предложение за общ разказ и то не за кой да е разказ, а такъв от най-известния цикъл на автора – „Зелената котка“. За мен беше истинско удоволствие да работя отново със Сибин (първият ни общ проект се казва „При баба“3) и резултатът е по-горното произведение.