Подземията на Чикаго
- Автор: Harvey Michael
- Серия: Майкъл Кели #4
- Год: 2011
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-274-9
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Подземията на Чикаго». Краткое содержание книги:
Счупена електрическа крушка по една от линиите на метрото освобождава патоген, който може да унищожи милиони. Докато властите се колебаят какво да предприемат, започват да умират хора, особено в бедните квартали. Болниците се превръщат в морги. Влаковете се превръщат в катафалки. Накрая кметът все пак се решава да вземе по-строги мерки и да изолира засегнатите райони. А междувременно Майкъл Кели тръгва по следите на престъпниците, отровили града му. Търсенето го отвежда дълбоко в подземния свят на Чикаго, както и в още по-стряскащото царство на „черната биология“. В най-добрите лаборатории на страната се извършват тайни високотехнологични експерименти, а учените си играят на Господ и създават форми на живот, които могат да ликвидират населението на планетата за броени часове.
— Питам, защото тази жена е моя близка.
— Наистина ли?
— Да.
— Как се казва?
— Елън Бразил.
— Чакайте тук — каза след кратко колебание Джаксън и отново нахлузи маската.
Две минути по-късно Елън Бразил се пъхна през процепа на завесата и свали маската си. Тя също не се усмихваше.
— Какво търсите тук?
Стояхме в тъмен коридор, на крачка от няколко автомата, произведени през 1963 г. Надвесих се над опушеното стъкло на най-близкия от тях и огледах закуските. В дъното забелязах шоколадово блокче.
— Я виж ти! — престорено се учудих аз. — Мислех, че тези отдавна вече не се произвеждат. Да ви се намират дребни?
Тя съвсем не изглеждаше развеселена. Изрових някакви монети от джоба си и се сдобих с блокчето.
— Нараних се по време на работа — поясних аз, вдигнах ризата си и й показах белия бинт. После разкъсах опаковката на блокчето и й предложих да си отчупи от него.
— Не, благодаря.
— Умно — кимнах и отхапах от блокчето. — Ребрата престанаха да ме болят след хапчетата, които ми дадоха… А вие защо сте тук?
— Това не е ваша работа, мистър Кели — отвърна тя и моментално се дистанцира.
Беше пожелала да узнае защо съм в общинската болница „Кук“ и любопитството й беше задоволено.
— Не сте случайно тук, докторе — поклатих глава аз. — Това едва ли ви се случва често.
— Трябва да се връщам обратно.
— Да започнем с нещо конкретно.
— С какво по-точно?
— Днес през деня ние с вас изследвахме възможността за наличието на патогени в метрото. Вечерта вие изведнъж се озовавате в спешното отделение на „Кук“ и преглеждате пациент, който плюе кръв…
Бразил погледна към дъното на коридора. На двайсетина метра от нас две медицински сестри оживено си бъбреха.
— Страхувате се, че ще ме чуят ли? — подхвърлих аз.
— Трябва да се контролирате, мистър Кели.
— Какво означава това?
— Историята с патогените се оказа фалшива тревога. Присъствието ми тук няма абсолютно нищо общо със събитията в метрото.
— Пациентът плюе кръв, кожата му е покрита с червени петна и отворени рани. Във вашата лаборатория разполагате с поне дузина чудовища, които могат да причинят подобни поражения. И въпреки това заявявате, че няма никаква връзка?
— Тук съм по молба на колега, за да погледна един пациент. В нашата лаборатория се занимаваме и с много други неща, освен с издирването на биооръжия. Много други.
— Извинявам се — рекох.
— Наистина ли?
— Вие сте права. Какво, по дяволите, знам аз?
Лицето й се разведри, а аз не за пръв път си дадох сметка, че Елън Бразил е невероятно привлекателна жена.
— Предполагам, че и аз трябва да ви се извиня — каза тя. — Реагирах малко по-разгорещено, отколкото е необходимо.
— Денят беше тежък.
— Да, така е.
— Какво му е на онзи младеж? Сестрата спомена някакъв вътрешен кръвоизлив.
— Така е — кимна Бразил. — Но поне на пръв поглед не е причинен от вътрешни наранявания.
— И?
— Може би става въпрос за хранително отравяне. Пациентът живее в район, който гъмжи от токсини. Оловни бои, замърсена вода… Причините могат да бъдат най-различни.
— Ще му направите ли изследвания?
— Мисля да се ориентирам от кръвните тестове.
Фигурата на Родригес се мярна в дъното на коридора и изчезна в някаква стаичка до асансьорите.
— Трябва да бягам — протегнах й ръка аз. — За втори път в рамките на един ден. Трябва да престанем да се виждаме по този начин, докторе.
Тя погледна към блокчето в другата ми ръка и внезапно попита:
— Може ли да си отхапя?
— От това? — учудих се аз и вдигнах остатъка от шоколадовото блокче. — Имайте предвид, че тук едва ли някой се грижи да подменя стоката. Разбирате ли?
— Старо ли е?
— По-старо от мен. Което трябва да ви говори нещо.
Бразил пренебрегна думите ми и захапа блокчето.
— Не е лошо — рече с пресилена усмивка тя.
— Е сега вече ме излъгахте — казах аз.
— Благодаря за хубавия ден, Майкъл.
Част от мозъка ми регистрира по-интимното обръщение и остана доволна от него. Останалата реагира в движение.