Лов на балами [bg]

— Благодаря. Искаш ли да се оженим?

Така и не научавам отговора, защото преди да продължим програмата, на вратата се почуква. Гологлавият чернокож от рецепцията надниква в офиса.

— Джесика — тихо и с уважение казва той, сякаш съобщава за посетител в приемната, — имаме чеп.

— Добре, Левън, идвам.

Левън изчезва. Тя се обръща към мен.

— Кип, трябва да вървя.

— Нещо е изскочило ли?

— Това беше добро. Не го бях чувала.

— Сериозно?

— Не. Чувала съм го поне стотина пъти. Тази седмица. — Изправя се зад бюрото си. — Радвам се, че се видяхме, Кип.

— Това ли беше?

— Кое?

— Това ли беше всичко? Приключихме ли?

— Трябва да се връщам на работа. Тези моменти са безценни… знаеш как е.

И още как.

— Джес, с цялата си сериозност…

— Добре — казва тя. — Ще го направя.

— Кое ще направиш?

— Номера. Удара. Каквото е там. Нали затова си тук?

Пак не ми се отваря парашутът с женитбата. Може би трябва да опитам по-нататък.

— Да, затова съм тук.

— Знам, че нямаше да ме молиш, ако не е нещо важно. Не би искал да рискувам всичко това. — Тя обгръща с жест офиса си — стилното бюро, фикуса, минихладилника. Както обикновено, не мога да определя дали е сериозна, или се майтапи.

Пауза.

— Важно е, нали?

— Тоби е загазил — обяснявам.

— Значи ме брой.

— Не искаш ли да знаеш…

— Само ме дръж по-далеч от пандиза.

Кимам.

— Обещавам.

— Добре тогава — казва тя. Отива до вратата, отваря я. — Трябва да заснема изпразването върху лицето. Искаш ли да останеш?

— Не изгарям от желание.

— Не те виня — казва тя. Потупва ме по бузата и изчезва в полумрака на снимачната площадка.